„Не след дълго майка ме извика за вечеря. Помня тази вечеря, защото всичко беше по-различно от обикновено. Майка сияеше и беше много хубава така. Усмихваше се през цялата вечер и говореше оживено. Татко не гледаше постоянно към телевизора и даже участваше в разговора, и каза няколко вица, на които Моника много се смя. А аз се къпех в смеха й и ми идеше да пея, и да ги прегърна и тримата, и да помоля Моника да остане завинаги с нас.”

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева

“Час или два по-късно чух да се прибира баща ми. Отидох в другата стая, за да го посрещна. Така присъствах на момента, когато майка му представи Моника. Бях зад гърба й и не виждах нейното лице, но можех да видя неговото. То имаше изражение каквото не познавах до тогава. Леко издължено. Учудено. Сякаш Моника беше от друг свят и той не знаеше какво да каже. А баща ми винаги знае какво да каже.”

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева

“Беше не много висока жена, с много светли коси, постригани по начин, който виждах често тази година. Малко издължени в краищата отпред и по-къси отзад на врата. Лицето й имаше цвят на свещ, чийто пламък бе една широка усмивка. Усмивката разкриваше бели равни зъби. Очите й бяха като теменужки и също се усмихваха. Беше облечена в тясна светло синя блузка с деколте и къса черна пола. Носеше мрежест чорпогарщник и черни обувки с високи тънки токчета. Майка ми никога не обличаше толкова къси поли, мрежести чорпогащници и такива кокили. Погледнах я до нея. Тъмно кестенявата й коса стоеше някак неестествено приповдигната като каска. И тя се усмихваше и изглеждаше много щастлива, но умората надничаше зад усмивката й. Беше облечена в бяла риза, закопчана почти до горе, кафява пола до коляното и кафяво сако. Беше елегантна моята майка, но по един такъв начин, по който са елегантни лелките. А Моника, Моника беше по-скоро какичка.

Нещо повече: Моника беше най-красивата какичка, която бях виждал.”

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева