“Перо от пеликан”-чернова, Ирина Папанчева

Видео: Христо Димитров – Хиндо

Това е въпросът, който всички ми задават напоследък. И след като проектът ни представя случването на една книга, дойде моментът да хвърля светлина върху последните развития.

През изминалите седмици се случи следното: една от най-добрите издателски къщи прояви интерес към текста. След първоначалната комуникация помежду ни, прехвърлиха „Перо от пеликан” към един от най-маститите и критични литературни критици в момента – Митко Новков.  В имейла, който ми изпрати, след като беше прочел текста,  ми препоръчваше „по-мащабно разгръщане на сюжета и сюжетните лини, за да се превърне “Перо от пеликан” в истински роман” и даваше конкретни идеи за това кои образи и ситуации могат да бъдат надградени.

Разбира се, в първия момент, не се зарадвах особено да разбера, че ме чака още работа по творба, която смятах за завършена. Най-важното за мен винаги е било да развия потенциала на текстовете си до край в рамките на капацитета ми, а не публикуването само по себе си. В случая обаче ситуацията беше различна. Текстът беше получил публичност още преди появата си като книга, благодарение на проекта ни, и във въздуха витаеше очакване. Какво се случва оттук нататък? Какво става с книгата? Това породи и първоначалната ми вътрешна съпротива. Тя продължи… един миг. В следващия вече знаех, че това е рядък шанс. Шанс да получа обективна, критична и градивна обратна връзка за написаното от мен от ерудиран професионалист.

Видях се с Митко Новков и обсъдихме всичко, което  можеше да бъде коригирано или развито в текста. Срещата ни беше много позитивна и вдъхновяваща за мен. Разговорът ни ми помогна да видя нови перспективи по отношение на сюжета и героите, пропуснати до момента. Ще издам една-две от тях. Например, според него героят ми звучеше твърде наивно за 12-годишно момче. Също така решихме, че нещо, което би направило творбата ми по-многопластова, би било включването на “гласовете” на другите герои – тяхното преживяване на и гледни точки към случващото се.

И тази седмица се захванах отново за работа. Процесът е вълнуващ… Ще ви държа в течение.

Видео: Христо Димитров-Хиндо

„Баба вече беше на брега и правеше йогийските си упражнения. Силвия ме хвана за лакътя, както обикновено, и тръгнахме натам. Присъединихме се към баба и започнахме да правим упражненията. И после – медитацията. Както вдишвах и издишвах със затворени очи, видях светлината, която се излъчваше от тялото ми. Видях и Силвия, без да я виждам, и Алекс, и майка и татко, и баба…не виждах лицата и телата им и същевременно ми се струваше, че ги виждам по-добре отвсякога, сливайки моята светлина с тяхната. Не знам колко дълго трая това, но когато отворих очи си помислих, че това трябва да е било мистично преживяване. Баба понякога говори за мистични преживявания след медитацията. Първоначално исках да го споделя, но нещо ме накара да замълча, сякаш така щях да го запазя за по-дълго.”

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева

„През следващите дни Силвия и майка й започнаха да идват с нас на плажа рано сутрин. Плувахме в топлото море и правехме заедно Йога и медитация. В една от тези медитации се случи нещо прекрасно. Видях майка и татко щастливи по отделно. А помежду им бях аз. Всеки един от тях беше свързан с мен със светлинна нишка. И разбрах, че въпреки че вече не са заедно, те си остават мои родители и това никога няма да се промени. Почувствах особена радост от това откритие.”

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева

„Днес баба ни показа други асани, които не бяха много трудни. По време на медитацията обаче все така ме връхлитаха мисли. Не знам защо, но си представих как с майка и татко сме на плажа и татко ме учи да плувам. Стана ми тъжно и се опитах да не мисля. Но ми беше трудно.”

 ”Перо от пеликан”, Ирина Папанчева

„Не знам колко дълго продължи медитацията. Стори ми се много дълго. Когато отворихме очи, баба изглеждаше доволна от нас. А на мен ми бяха изтръпнали краката. И от тази медитация така ми се приспа, че просто нямах търпение да се приберем и да си легна пак.

- Е, какво почувствахте? – поиска да знае баба.

- Беше много приятно – отговорих аз, но не споменах нищо за   Моника. И без това ме беше срам да говоря за това, а пък в присъствието на майка имаше риск да доведе до потоп от сълзи и нервни изблици.

- Нищо – отговори вяло майка и погледна към морето.

- Като за първи път добре – заключи баба – Ще видите с редовна практика колко по-дълбоко и прекрасно ще стане преживяването.

Това за редовната практика ме притесни. Да не би баба да си мисли, че ще ме вдигне отново толкова рано?”

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева

След като се наобядвахме – аз повторно, майка – съвсем символично, баба ни погледна с нейния решителен поглед, който винаги малко ме плаши, защото значи, че е намислила нещо и невинаги то е точно това, което искам. Видях, че и лицето на майка се изопна в очакване.

- Подготвила съм ви оздравителна програма. Започва от утре сутрин – заяви тя.

- Каква програма, майко? Нямаме нужда от никакви програми, дошли сме да почиваме –опита се да се възпротиви майка.

- Точно така! Почивка! Но оздравителна. И само да съм чула дума! И двамата имате нужда от укрепване, какво сте се омърлушили?! Да не се е свършил светът, я?!

Светът не се беше свършил… още. Но, когато на следващата сутрин баба ни събуди в шест часа, поне на мен ми се стори, че това е краят му. И краят на ваканцията ми, която току що бе започнала.

Леля Ана май също се притесни от тези приказки, дойде вкъщи и накара майка да отидат заедно на психичен лекар. Майка не искаше, но леля Ана настояваше и я убеждаваше, докато тя не се предаде. След срещата с психичния лекар, майка започна да пие едни хапченца, да плаче по-малко и дори да хапва и да ме пита какво става с домашните ми. Върна се и на работа.

Една вечер говори дълго с баба. Първо спореха и майка твърдеше, че се справя. После майка се разплака. Накрая каза: „Добре, ще дойдем”. Когато свърши разговора, ми каза: „В края на месеца, след приключването на учебната ти година, ще отидем в Бургас. Ще поседим известно време там, при баба ти.”

Не знаех какво да отговоря. Хем ми се искаше да ида на море и да бъда повече време с баба, хем всичките ми приятели и най-вече Алекс бяха в София. Но за да не се разстрои майка пак, се опитах да се усмихна и казах: „Добре.” „Радваш ли се?”, попита майка с глас, с който ми се стори, че сякаш себе си, а не мен пита. „Много”, казах, и тя ме прегърна, направо ме притисна силно към себе си и аз се притесних, защото толкова отдавна не го беше правила.

Майка нищо не яде, но и сега едва-едва хапва от картофите. Откакто татко ни напусна, почти не яде. В началото плачеше много. Взе си отпуска и само лежеше и плачеше. Тогава изобщо не ядеше. Само идваше да провери дали аз съм ял и ми забъркваше нещо набързо. Освен това водеше дълги телефонни разговори с леля Ана, най-добрата й приятелка. Чувах я да казва, че не й се живее и че стои жива само заради мен. Това много ме изплаши и се чудех сега, както татко ни напусна, ако и майка ме напусне, какво ще правя. Дали ще ме дадат в един от тези домове за деца без родители? Не исках да ходя там. В Бургас сме минавали покрай дома. Има много висока ограда и децата гледат през решетките навън като маймунки в клетка.

“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева