ПетъкПристигаме в Бургас и веднага отиваме при Хиндо да гледаме трейлъра. Да видя местата от романа си в кадри на фона на избраната от мен музика е силно вълнуващо. Естетиката на Хиндо съвпада с представата ми. Само искаме да съкрати две минути, че е малко дълъг. И започваме да гледаме и коментираме кадър по кадър. По-късно вечерта пием коктейли и очите ни се затварят. Това ще се случва през всяка една от следващите вечери.

СъботаОтивам да видя утринното море и да се изкъпя. Водата е топла и да плувам в нея е радост. В 11 ч. е първото ни интервю с Канал 0. Правим го в Морската градина на фона на Алеята на книгата. По-късно даваме друго за БНР – Бургас – този път по телефона, докато вървим из парка. Следобед подготвяме материалите за следващия ден. Вечерта групата ни от София се е събрала в пълен състав в един от баровете на плажа. Тръгваме си с нежелания към полунощ. Чака ни ранно ставане.

НеделяВъпреки всички усилия, закъсняваме. Зори тръгва по-рано с такси, докато аз разхождам кучетата. Намирам я на пейка под „Флората” с част от спътниците ни. От Йога учителката от „Хридая” няма и следа. Оказва се, че са малко по-надолу, встрани от фитнес уредите. Люба ни е дала, като ориентир „фитнеса”. „Това пък никога не би ми хрумнало да го взема за фитнес!”, коментира Зори. Групата е от около 20 души и са започнални без нас. Присединяваме се тихомълком. Йогата продължава час и половина. Накрая Зори, малко сконфузено, казва няколко думи за книгата и за проекта. Днес няма да четем. Тръгваме към лугата и калта пеша по плажа. С нас идва и едно от момичетата, които са участвали в сесията. От Бургас е, но това се оказва инициацията й в лугата и калта. Навръщане, както вървим кални по плажа, един мъж ни спира и казва: „Нищо не сте направили. Това е пясък, не кал. Най-добре се измийте и елате да ви покажа къде е истинската кал”. Може би утре.Следобед със Зори продължаваме с подготовката за следващия ден и по-късно аз давам интервю за вестник „Черноморски фар”. Вечерта сме на плажа край огън и с китари. Едно момиче пее вълшебно. Притихнали гледаме морето. Как ще ставаме след няколко часа?

ПонеделникСтаването е болезнено, но този път даже леко сме подранили. Идва дъщерята на Люба, Мария. Днес сме малко над десет. Местим се на съседна, по-сенчеста полянка. Зори говори малко за книгата и проекта, и чете първия от откъсите, които сме избрали – всичките са свързани с преживяванията на героя ми в Йогата и медитацията. Хората изглеждат малко недоверчиви. Започваме с Йогата и постепенно усещам прилив на енергия. Към лугата и калта с нас се запътва друга участничка в сесията. Днес обаче отиваме с колата до бариерата и оттам вървим по брега. Това значително съкращава времето и усилията ни. И май намираме „добрата” кал – гъста и мазна. Следобед успявам да дремна малко насред всички задачи. Виждаме се и с един от партньорите ни. Вечерта сме на питие в центъра.

ВторникНа Йогата виждаме хора, които идват за трети ден. Групата пак е от десетина души. Зори чете. Хората се заслушват. После се разтягме и релаксираме. Следват луга и кал. Вече ни е ясно, че идеята да съчетаем проекта с почивка е била проява на силен наивизъм. Отхвърляме задачите уморено. Аз съм с внезапна хрема, силно отпаднала и замаяна. „Здравословната програма на баба” не ми се отразява добре. Или е това, че Мартин все пак почива след нея, а аз някак все не успявам? Зори отива на среша в „Хеликон” за уточняване на четенето в събота. По-късно се събираме в околността на Свободния университет на питие и се прибраме рано. В леглото съм преди полунощ. Нечувано!

СрядаНаспала съм се  и умората в главата ми е изчезнала. Въпреки това мисля да не ходя на Йогата. Все още не ми е добре. Но в последния момент решавам, че малко разтягане в ранния час ще ми се отрази по-добре от залежаването и тръгвам със Зори. „Къде е бащата?”, пита един от участниците, след като Зори е прочела текста. „Ще видите в книгата”, отговаря с усмивка тя. Спирам след Сурия Намаскар (слънчевия поздрав) и отивам на плажа да се напека. Днес няма да ходим до лугата и калта. Виждаме се на питие с друг наш партньор. Следобед се чувствам значително по-добре и групичката ни заминава за Слънчев бряг, Влас и Несебър. Навръщане спя в колата и едвам се замъквам до леглото.

ЧетвъртъкМного по-добре съм и участвам в цялата сесия по Йога. Групата, която идва е константна, но всеки ден се включват по един-двама нови души. Днес с нас е Гергана Иванова, търговски представител на Sea Stars, козметичните продукти, произведени от лугата от Института по обща и неорганична химия към БАН. Тя накратко представя продуктите и обявява наградите в томболата, която сме организирали за всички участници в събитията ни. Явно е, че повече няма да ходим на лугата и калта. Нужен ни е друг режим за тях, който в момента няма как да си организираме.

ПетъкПоследна сесия по Йога. Зори чете поредния откъс от текста ми. Накрая хората ръкопляскат. От „Йога център Хридая” са решили да съхранят току що създалата се традиция и да продължат да организират безплатна сесия на открито един път седмично през уикенда. Един от първите плодове на проекта ни! Следобед кипи подготовка за съботното четене.

СъботаНе ми е нужна официална програма, за да съм на плажа в ранни зори, макар и без Зори. Плувам, правя Йога и се отпускам на хавлията с книга в ръка. Това прилича на почивка! В 17 ч. тръгваме към „Хеликон” с две от децата, които ще четат. Там се срещаме с третото и с Даниела Пехливанян от Център за психологическо консултиране „Де Анима”, които дават една от наградите в конкурса ни.Вторият етаж се пълни с хора и даже получавам цветя. Чувствам се почти като на премиера. Анна Стоянова, управител на „Хеликон” казва няколко думи за „Четящият човек” и инициативата ни, и щафетата поема Зори. Децата четат, седнали на маса, и се справят чудесно. Едно от тях държи в ръцете си перото от пеликан.Виждам как лицата на част от присъстващите се изопват, докато слушат случката около „Аз съм българче”. Май трябваше да изберем друга, по-малко щекотлива, история…Даниела ангажира децата и възрастните с това да довършват други епизоди от книгата ми, от които чуват само първите изречения.Получава се приятно, въпреки че повечето присъстващи деца се притесняват. Налага си да им помагат порастналите деца. След събитието сме на барче. После на още едно. Беше хубава седмица. Само дето свърши. И защо ли сме не по-малко уморени от началото?

Неделя

Натоварваме багажа си и потегляме към София. Заровила съм се в старите си дневници, които свалих от кашон, поставен на висок рафт, стъпила на какво ли не и с риск за живота си. Чета първия, който съм писала от 11 до 13 г. Почти като героя ми. Странно е да се срещна с детето-аз. И да се позная в него.

Вечерта минавам през джаз концерта на Арт сцената, гледам отново, но този път на открито, прекрасния филм „Кой е този град?” на Мария Аверина, която беше с нас в Бургас и завършвам танцувайки танго на милонга под небето. Както разбирам по-късно, Зори поне е спала дълго и възстановително.

14 юли 2012 г. – По-късно същия ден е кръщението на Зори в лугата и калта. Бръчи нос, когато влиза в лугата и казва, че е отвратително. Не след дълго обаче се отпуска и започва да й харесва.

Имаме и неочаквана среща – чувам някой да вика името ми и когато се обръщам виждам Яна от ПОДА да се носи към нас по червеникавата повърхност. Нали ви казах, че това си е цял друг социум? Споделяме набързо впечателнията си от деня и отиваме в калта. Там, за моя изненада, на Зори й понася много добре от самото начало и започва да маже с размах калта по лицето и тялото си. По-късно, след като вече сме вървели обратно по плажа, калта е позасъхнала и сме я отмили в морето, тя възкликва: „ Ефектът вътху кожата ми е изумителен!”. А аз си отдъхвам с облекчение. Вече се страхувах, че юлско-августовските посешения на лугата и калта ще бъдат съботирани от половината от екипа ни. Но не!

По-малко от час по-късно сме на „Богориди”, където ни чака Хиндо с камерата си, за да продължим със снимките за трейлъра. Спускаме се надолу към „Александровска” до „Хеликон” , като улавяме лицата и настроенията на вечерния Бургас.

На следващата утрин в 6:30 се виждаме отново за последната серия от снимки за престоя ни. Плажът рано сутрин и обществото на ранобудните му любители. Още един различен Бургас, само след час всичко ще бъде различно.

Там Хиндо ме снима и как говоря за „Перо от пеликан”, седнала на пясъка. След като съм спала само по 3-4 часа през последните 4-5 нощи, речта ми лее. Явно изтощението има положителен ефект върху заекването – поне в моя случай. J

Сега остава Хиндо да заснеме лугата и калта – за тях със Зори трябва да вземем разрешение от Черноморски солници. За щастие го получаваме и тези снимки също трябва да се случили днес.

Значи скоро ще имаме трейлър!

7 юли 2012 г., събота – Малко след 7 ч. сутринта със Зори се срещаме с Тодор Петков от БДЗП-Бургас и с оператора и редактор на „Перо от пеликан” Христо Димитров-Хиндо в Бургас, за да се впуснем в поредното вълнуващо приключение, свързано с проекта ни, а именно – заснемането на трейлър на романа ми. Тодор трябва да ни помогне да стигнем възможно най-близо до пеликаните по суша, тъй като в момента кеят на Бургаското езеро е разрушен и достъпът на лодките до него е ограничен.

Известно време обикаляме езерото, но пеликаните са твърде далеч, за да се получат добри снимки. Стигаме и до останките от кея, откъдето започна историята ми с пеликаните преди две години. Сега там седят двама рибари с въдици в ръце.

Оттук пеликаните се виждат по-ясно. Хиндо се заема да снима с камерата, Зори – с апарата, а аз ги наблюдавам с бинокъла на Тодор. Точно толкова прекрасни са колкото ги помня!

Тодор ни подарява значки с форма на пеликан. Същите значки, които БДЗП ще даде на участници в конкурса ни. Със Зори веднага си ги слагаме и мислим да не ги сваляме до края на проекта.

Продължаваме към друг сборен пункт на пеликани. Джипът спира край пътя, по който непрекъснато прелитат коли и камиони, и от карусерията му пред нас се разкрива великолепна гледка към колония от стотици пеликани.

Тодор иска да ни заведе и на Атанасовското езеро, където още не съм ходила. По пътя ни показва влакчето-теснолинейка, което скоро ще свързва езерата и ще дава възможност на всички любители на птиците в града да ги виждат в естествената им среда. Локомотивът, който според Тодор датира от 1960 г., е в процес на реставрация, преди да потегли отново след дълга пауза.

Пътят към Атанасовското езеро е неочакван и вълнуващ. Изведнъж сме въвлечени в истинско сафари. Джипът кара направо през двуметровите тръстики, докато стигаме до нещо като път.

Сега вече пеликаните са много близко. И са още повече. Част от тях лежат на брега на езерото и почиват. Други се хранят във водата, а трети се издигат плавно и кръжат в небето или подредени в колона поемат към Бургаското езеро. Тодор ни е казал, че спят на Атанасовското езеро, понеже е по-спокойно, а по-късно отиват на Бургаското, за да се хранят.

Накрая, точно, когато Хиндо отбелязва, че има достатъчно материал, един пеликан се издигна и полита в нашата посока. Стига досами нас и прави кръг над главите ни. Това е пеликанът, който съм си поръчала за трейлъра на книгата…Но да не подавам повече жокери!

Получаваме и (поне) два бонуса. Тодор ни показва мястото, където от 20 до 30 август ще лагеруват доброволци от цялата страна и ще помагат за подобряване на условията за птиците в езерата. Звучи страхотно и се надяваме да направим нещо съвместно. Ще ви държим в течение за това, ако има новини. А ако също искате да се включите, се обърнете за повече информация към екипа на „Живот за бургаските езера”,  БДЗП-Бургас (http://www.burgaslakes.org/).

Също така ни завежда до една наблюдателница. Там се запознаваме с момче и момиче, които са пътували на стоп от София заедно с кучето и котето си в течение на два дни и са прекарали нощта в сградата на Центъра.  И – съвсем неслучайно – момичето ни споделя, че колекционира пера и ни показва последните си попълнения, сред които особено ни впечатлява перо с черен връх на бели точки. Но нищо не може да се сравнява с перото от пеликан.

Безкрайно благодарни сме на Яна Гочева и Тодор Петков, които направиха заснимането на пеликаните възможно и ни подариха това приключение!

Тази вечер и утре продължаваме с други части на града.