Перо от  пеликан

В един топъл августовски ден, в които морето се сливаше с небето, а слънцето галеше кротко южния плаж над града се появи цяло ято от красиви прелетни птици. Хората ги гледаха и ги сочеха, като се питаха един друг, какви са тези птици, само малкия Никола, не се интересуваше от тях. Той беше много тъжен и умислен за всичко което му се случваше. Неговите родители, бяха добри хора, но се караха понякога и парите все не им стигаха. Затова бяха и винаги проблемите. Никола беше ученолюбиво момче на 10 години се открои в олимпиадата по математика в родния си град и се класира за национален кръг. Учителите и родителите му бяха горди с него, но той беше тъжен, виждаше как другите деца идваха със самочувствие на училище, хвалеха се кой каква нова електрона игра е получил, каква плазма,  нотбук, смартфон, таблет, аифон или аипад са му купили. Никола, стоеше винаги тихо и самотно и ги наблюдаваше. Искаше и той да има от тези забавни технологични новости, мечтаеше си поне за телефон, защото и това си нямаше. Родителите му работеха, но получаваха малко пари, майка му беше сервитъорка, а баща му строителен работник.  Никола, беше твърдо решил, че ще учи много, че ще бъде отличен ученик за да може , като порасне да си намери по-добра и платена работа. Мечтаеше да стане архетект. Искаше да проектира къщи за богатите хора и да получава много пари за труда си. Един ден разбра, че трябва да се старае много и да бъде най-добър по математика и рисуване за да постигне тази своя мечта. Учителят му по математика го похвали, че е ученолюбиво дете и ако продължава все така, ще постигне големи успехи. Само това крепеше малкия Никола. Родителите му все по-често се караха, до деня в които решиха да се разделят. Това се случи преди две седмици. От тогава Никола, беше като тъмен облък, намръщен и навъсен, не играеше, не караше колело, не тичаше с Иво и Христо в парка, стоеше и съзерцаваше само морето и четеше книги за моряци. Искаше да успее да направи нещо за да събере своите родители, мечтаеше да ги накара да са отново заедно и да се обичат въпреки проблемите с парите. Всъщност той много мразеше думата „пари”-тя носеше само нещастие, когато те липсваха. Но Никола не знаеше, дали ако спечели например от тотото, родителите му ще бъдат щастливи. Въпреки това си мечтаеше да стане чудо и да събере родителите си по един или друг начин. През съзнанието му минаваха мрачни мисли. От това да избяга в друг град и те търсейки го да се сдобрят до това да се разболее и да ги сдобри, като дойдат да се грижат за него. Момчето страдаше и нямаше как и с какво някой да го развесели.

Ятото кръжеше над града и хората говориха, че птиците отлитат на юг. Никола вдигна разсеяно глава и видя, че едно перо лети право към него. Взе го в ръце, завъртя го, сложи го на шапката си и се натъжи още повече, помисли си, че това перо е само един спомен от отлитащото ято, такъв какъвто татко му остави като си тръгна. Момчето се разтревожи и потрепери, но в този миг някой го хвана за рамото. Беше един възрастен мъж. Той го гледаше, но не го виждаше, носеше бял бастун и Никола бързо се сети, че мъжът е сляп. Никола стана и го попита накъде отива. Мъжът го помоли да го заведе до гарата. Момчето охотно тръгна и без друго му беше омръзнало да стои на пейката в парка. По пътя мъжът му разказа за себе си, затова как пострадали и останал сляп за винаги, как човек като е здрав има цялото богатство на света, но не го съзнава, а като се случи да загуби здравето си разбира, колко глупаво е расъждавал и се е тревожил без да има защо. Накрая дядото завърши:” Момче, здравето е цялото богатство на света, пази го, всичко друго се постига, като го има него.” Никола го качи на влака и седна на една пейка, близко до релсите. Видя как 2 влака пристигнаха и един тръгна, чу гласът на машиниста и се опомни. Сети се, че ако иска да постигне нещо трябва да действа. Помисли си, че той единствен е машиниста на своя влак-живот и стана. Тръгна решително към строежа на които работеше баща му. От далеч видя пъстрата му риза и позна гласът му. Качи се бързо по стълбите и го извика. Мъжът спря работата си и слезе. Ръцете му бяха прашни, лицето изпотено, но въпреки това той се усмихна, като видя сина си. „ Как дойде, сам ли си”-попита той. Никола само кимна. После му разказа за слепия мъж и за ценния житейски урок, които е научил от него. Помоли го да си дойде , обясни му, че ще говори и с майка си и , че ще направи всичко по силите си те да са щастливи. Бащата беше щастлив. Той го погали по-главата и обеща да се прибере тази вечер. Никола се затича, а от шапката му падна бялото перо, което беше сложил. Баща му се наведе и го взе: „ Какво е това перо, сине”. Момчето се усмихна и каза „Перо от пеликан, тате”, то ме доведе при теб, така както птиците се грижат за малките си и ги хранят, така както те се завръщат при тях, колкото и на далеч да кръжат, то ме доведе при теб за да ти кажа, че те обичам и че имаме нужда от теб.”

Гергана Георгиева Стефанова

години: 16

град: Варна

]]> https://www.perootpelikan.eu/wordpress/%d0%b3%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%84%d0%b0%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0/feed/ 0