Китното селце Пеликан бе известно точно с това – с езерото, в което мирно прекарваха дните си семейство красиви пеликани. Дядо Йоцо живееше край езерото в малка схлупена сива къщурка, заедно с баба Здравка. Тe бяха стари и много, много бедни. Радост в живота  носеше малката им пет годишна внучка – Елена и… пеликаните, с които споделяха всеки изгрев и всеки залез. Когато малкото момиченце  плачеше дядо й я вземаше в скута си и я насърчаваше да погледне към пеликаните в езерото отсреща като се опитваше да й разкаже как минава денят им и какво май,че си говорят сега. И плачът й се превръщаше в унес преминаващ в кротко любопитство…

Един ден дойдоха ловци.Тежките им превозни машини  грухтяха, а огромните и широки колела прегазваха всяка тревичка и храстче. Тъй като това село беше китно и с богата природа, езеро и птици , беше обект на хобито и свободното време на богати хора. Скриха се в храстите и с пушките се прецелиха право в един пеликан, който спокойно плуваше в езерото пред къщурката на дядо Йоцо и баба Здравка. Елена играеше пред къщи и отвреме на време поглеждаше към птиците в езерото. Един от ловците натисна спусъка на пушката и уцели беззащитната птица. Елена видя как пеликанът олюля шия  и я спусна безжизнено във водата. Веднага съобщи на дядо си. Той много енергично стана от стола и с бързи движения нехарактерни за възрастта му, изскочи навън. Елена го последва. Дядо Йоцо огледа нервно хоризонта и се взря в средата на езерото, където намери нещастието си злополучния пеликан. Щом ловците видяха, че някой идва, тозчас си плюха на петите… Детето  попита тихо дядо си дали пеликанът ще оцелее, а дядо Йоцо с тъжна усмивка търсеше подходящите думи, които обясняваха на малкото дете , че пеликанът е мъртъв… По румената бузка на Елена потичаше сълза… Тя небрежно я изтри с ръката си…  Дядо й я прегърна и се прибра в къщата, но Елена остана отвън… Тя страдаше ала  знаеше, че не може да му помогне затова откъсна едно перце от пеликана и го прибра в джобчето на рокличката си…

Вечерта тя не можеше да заспи… Мислеше само за пеликана..и за перото. Намери под леглото си старата дървена кутийка, която дядо й беше преотстъпил за игра.Тя му беше подарена някога, когато мъжете са ходели в казарма, за да си държи принадлежностите за бръснене. Малката Елена постави перото в нея и я пъхна под леглото отново. Няколко пъти слиза от леглото си за да провери кутийката и всеки път и сменяше мястото, търсейки най – сигурното кътче под него.

Минаха 13 години. Дядо Йоцо и баба Здравка бяха още по-стари и вече прегърбени. Нижеха се дни и сезони, празници и делници, ваканция след ваканция. Елена  се  превърна в млада и красива девойка , но и до ден днешен тя  помнеше онзи пеликан и пазеше неговото перо в малка кутийка. Още от дете тя си обеща, че като порасне ще спаси пеликаните от тези лоши хора, защото набезите им в района продължаваха през годините.

Далеч по поречието на реката, където се гушеше селцето на прародителите на Елена се намираше друго по-голямо село, известно със своя биосферен резерват, чието природно наследство е защитено от международна организация. Девойката обмисляше трескаво „порасналата” с нея идея за спасяването на семейството птици като ги премести в резервата. А детската идея всъщност  всяка ваканция беше да взема със себе си пеликаните в градския си  дом, при мама и тате.

Поредното лято е на път да отвори нови възможности за почивка, забавления и безгрижни знойни дни, но за Елена това беше лятото, когато щеше да изпълни спасителната си мисия. Отиде в резервата  и говори с управителката му дълго и загрижено. Жената-уредничка на музея се съгласи да приюти красивите птици. Беше сложен и деликатен процес.Управителката обясни, че тези пеликани са много ценни и че всички са от изключително рядък вид измежду многообразието на птичия свят -къдроглави пеликани. С тази своя постъпка Елена получи приз за спасяване и опазване  живота на пеликаните. Междувременно не успя да посвети дори малко от летните и безгрижни дни на гостуване при баба и дядо, както някога.

Поредното лято се изнизваше, когато семейството на младата девойка получи известие за смъртта на дядо Йоцо и баба Здравка. Елена преглътна трудно, втренчи поглед и мисълта й вече беше там, в село Пеликан пред старата къща до езерото. Една сълза тихо пропълзя по гладката й прасковена буза.

Тя влезе в старата сива къща, отиде в някогашната си детска стая и изпод леглото  извади една кутия, духна връз капака и малко облаче прах се разнесе около н лицето  й… Елена се закашля. Беше се задавила от прахта или искаше да се оттърве от буцата мъка заседнала в гърлото й. Бавно отвори кутията и от нея извади перото, което бе откъснала от мъртвия пеликан преди 13 години… Девойката излезе от къщата и седна на прага й, погледна перото и държейки го в ръце, си спомни за простреляния пеликан, а спомена за него я отведе към изминалите дни на детството, ваканциите, игрите край езерото, семейството пеликани в него и живота при дядо и баба. Усмихвайки  се на миналото Елена стана от прага, изтупа роклята си, отново погледна перото и му каза:

- Баба и дядо вече не са тук, но чрез теб спомена за тях и всичко свързано с тях ще живее винаги в мен! След това тя отново  прибра перото в кутийката, като че ли искаше да затвори завинаги лошотията на хората спрямо природата. Този път обаче я пъхна в джоба си и тръгна заедно със своето перо от пеликан – посланник на човешкото добро. Потърси Елена в себе си, драги читателю и намери своята кутийка с перо от пеликан!

Ева Илиева Илиева

години: 12

                                град: Силистра

Учител по БЕЛ: Таня Кирчева