Най-известен в селото беше ловджията Димитър. Той беше на около петдесет години, едър, плешив, леко изгърбен, със сиви мустаци. Имаше леко опърничав характер и затова хората избягваха разговорите с него. Живееше в голяма къща на центъра и малкото, които са влизали там знаят как изглежда тя отвътре – на почти всяка стена имаше или рога на елен или черупка от костенурка. Ала най-удивителното нещо беше главата на дивото прасе, което той застреля преди три години. То пораждаше страх в двете му деца, но Димитър не искаше да го свали. Жена му беше много мила и състрадателна и с това се различаваха. Всеки я знаеше като Добрата Яна, защото когато някой имаше проблем тя му помагаше с каквото може. Въпреки че понякога се караха с Димитър, тя го обичаше с цялото си сърце и душата си даваше за него. Освен това беше и добра домакиня – готвеше, чистеше и переше с удоволствие. Когато мъжът й се върнеше от лов и беше много изморен, тя трябваше да приготви богата трапеза, та да му дойдат пак силите. За да й се отблагодари той й правеше красиви шалове и палта от лисичи опашки. Така протичаха дните на семейство Иванови.

Една сутрин Димитър се събуди много рано. Стана от леглото без да каже на жена си къде отива. Облече си ловните дрехи и излезе. Още не пропели първи петли, той вече беше събрал ловната дружина. Заминаха към гората и по пътя Петър се обади:

-          Какво ще ловим днес?

-          Знам ли бе Петре? – отвърна му Димитър.

-          Ами щом ни вдигна от леглата толкоз рано…

Повървяха още малко и Иван каза:

-          Делим поравно, нали?

-          Да, както винаги – каза Димитър.

Вече бяха доста навътре в гората и изведнъж Петър се спря.

-          Защо спираш? – попита го Никола.

-          Намерих перо от пеликан – каза той и се наведе да го вземе.

-          Някъде тука има езеро или блато – добави Иван.

-          Господа, ще ловим пеликани! – викна Димитър и избухна дружен смях.

Тръгнаха нанякъде да търсят това езеро. След половин час лутане се озоваха до него. Видяха двойка розови пеликани в гнездото им. Скриха се зад една тръстика и Никола зареди пушката си.

-          Чакай малко, – спря го Димитър – аз съм пръв!

Никола се дръпна назад и Димитър се прицели. Чу се изстрел – той беше улучил единия.

-          Майстор съм – похвали се ловджията.

Мъжете се приближиха до гнездото и видяха, че там има две яйца. Иван посегна да ги вземе.

-          Не! Остави и за другия месец! Не знаем дали сме уцелили женската.

Димитър погледна във водата и видя мъртвата птица да лежи безжизнена, разперила криле. Кръвта й беше обагрила водата в червено.

-          Да си вървим, – рече той – по пътя можем да срещнем някой заек, искам да завърша колекцията си от лапи.

Ловците се прибраха, но не срещнаха дивеч.

Когато другият пеликан се увери, че вече е безопасно излезе иззад тръстиката. Приближи се до мъртвия си партньор и нежно погали тялото му. Димитър не беше уцелил женската и тя можеше да продължи да мъти. Пеликанът се питаше как хората могат да бъдат толкова безчувствени. Но нямаше кой да му отговори…

Ивайло Нелиев Ивайлов

години: 12 г.

гр. Божурище

Учител по БЕЛ: Лидия Косева