Представих си, че се казвам Мартин и съм на 12 години. Тъжен съм, отчаян и песимистично настроен към всеки и всичко. Имам да разрешавам два проблема. Първият е да поправя слабата си оценка по литература, а вторият – да намеря начин да върна татко вкъщи или да свикна с мисълта, че той вече не е част от живота ми.

За да се слея напълно с образа на главния герой от романа „Перо от пеликан“ се качвам на влака от София за Бургас. Пътувам цяла нощ и пристигам рано сутринта на гарата. Чувствам се така, сякаш животът ми лети пред мен като дълга пътека, която не води никъде. Моят живот няма цел. Как да променя всичко това?

Тръгвам към езерото „Вая“, за да разсея болката си. Избирам това очарователно място, защото там сме били безгрижни и щастливи всеки път, когато сме го посещавали – мама, татко и аз.  Приближавам зеления тръстиков пояс и сядам на брега. Но колко жестоко! Дори езерото има цел. То е необходимо условие за съществуването на множество водолюбиви растения и птици. Изглежда навсякъде ме очаква едно и също послание. Лягам и заплаквам. Сигурно отстрани изглеждам като самотен остров сред океан. Скоро изпадам в такова състояние, че си мисля, че никой и нищо не може да ми помогне да го превъзмогна.

Но неочаквано и за мен, чудото стана… Изведнъж слънчевите лъчи пробиват облаците и се отразяват като златни нишки във водата. Лежа, радвам му се, и си мисля как ще поправя двойката по литература. Темата е: „Сияйната светлина на утринното слънце“. Получих я, защото нямах домашно, а причината е проста – не знаех за съществуването му, защото същия ден мама не ме събуди за училище.

Трябва да го напиша, за да премахна вината от мен и от майка ми. В него ще вложа всичките си чувства, усещания и знания. Ще го направя интересно и увлекателно.

Топлото слънце ме накара да се почувствам така, сякаш се обръщам и гледам в друга посока – не с лице към миналото, а напред към бъдещето. И пред мен вече стои въпросът: Какво ще е това бъдеще?

Мигът, в който този въпрос се оформи в съзнанието ми, аз вече знаех със сигурност, че през този ден ще получа знак. Задачата ми е правилно да го изтълкувам. Иначе той няма да има никакво значение за мен. За част от секундата затворих очи и си представих свят, различен от този, който познавам. В него бащите не напускат синовете си, а учителките не пишат слаби оценки. Когато отварям очи виждам във въздуха летящо перо. То пада близо до мен. Ставам, взимам го и го оглеждам внимателно.  Слънчевите лъчи го карат да сияе и да изглежда вълшебно.

Установявам, че перото е на пеликан и то не какъв да е, а точно кафяв. То е моя знак от съдбата , който очаквах. Чувствам се свободен и щастлив като птица. За мен това перо е свещено. Взимам го в лявата си ръка (с нея пиша) и направих план на домашната си работа върху езерния бряг: 1. Описание на слънчевите лъчи; 2. Слънцето – източник на енергия; 3. Слънчевата топлина – необходимо условие за живота на водните растения и птици; 4. Слънчевите лъчи – извор на радост и щастие.

Желанието ми е, когато порасна, да напиша книга по тази тема, а дотогава – ще трупам знания и опит. Те ще ми помогнат да разреша и втория си проблем. Решавам да се обадя на татко и „по мъжки“  да си поговорим. Ако има начин и иска ще бъда щастлив да се върне вкъщи. Но ако не желае, животът продължава. Аз ще се старая да бъда опора на мама, никога няма да я разочаровам или обидя.

Успокоявам се от взетите решения и поемам обратния път за дома, но в ръцете си здраво стискам намереното пеликаново перо. То е моята вяра в бъдещето, което ме променя и ми помага да взимам правилни становища. Ще го нося винаги с мен, от сега нататък ще е мой талисман. То ми помогна да се превърна от отчаяно и тъжно момче в решителен и свободолюбив пеликан.

Илиян Тонев Тодоров

години: 13

град: Мездра