Янко беше 16-годишно момче, русоляво, с живи сини, напомнящи на морските вълни. Хората все му казваха, че е още малък, а той знаеше, че не е. Янко имаше голяма мечта, а това го правеше голям човек.

Мечтата му беше да види пеликан. Истински, голям и жив! Момчето желаеше да зърне как птицата се рее във въздуха свободна и грациозна. Искаше му се да понесе на големите си криле тревогите на Янко и да ги разпръска из езерата, над които прелита.

Да види пеликан беше мечта на момчето още от съвсем мъничко. Тогава то все рисуваше птицата, цялата му малка детска стаичка беше препълнена с листи с пеликани. Майка му окачваше всяка нова творба на стената с олющена боя и се усмихваше благо.

“Някой ден с тати ще те заведем до Сребърна и ще видиш истински пеликани”, обещаваше тя първоначално.

Янко подскачаше от радост, хващаше флумастерите и почваше нова рисунка. С надежда.

Но с годините момчето разбра, че обещанията на майка му са били напразни. Баща му така и не се появи у дома месеци наред. Момчето знаеше, че той ще се върне – къде ще ходи ако не вкъщи при семейството?!, а и му бяха обещали това пътуване. И Янко чакаше и чакаше.

След време разбра, че чакането е безсмислено. От тогава спря да чака, спря да се надява, дори вече не рисуваше пеликани. Не питаше и къде е баща му – въпросите му винаги оставаха без отговор, не искаше и повече лъжливи обещания от майка му.

Янко разбра, че мечтата му ще се сбъдне, когато порасне и стане отговорен сам за себе си.

А кога щеше да е пораснал? Кога щеше да може да пропътува цяла България, за да иде до резервата за пеликани? Трябваше ли да е послушен и да учи, за да покаже, че е вече голям?

Янко беше твърдо решен да докаже, че е пораснал. Той учеше прилежно и помагаше на майка си у дома. Децата в училище все му се смееха заради непривичната му мечта.

Веднъж учителката даде задача на класа да нарисуват своята мечта. Янко дори не се замисли, веднага на блоковия лист кацна най-прекрасният пеликан.

“Искам да видя истински пеликан, това е мечтата ми”, каза простичко той пред съучениците си.

Но срещна само неразбиращите им погледи, а след секунди те започнаха да му се подиграват и да правят злобни коментари.

“Нямаш пари да дойдеш на училище дори, а искаш да идеш до другия край на България, за да видиш някакъв си пеликан”, плюеха отровните си думи другите деца.

В такива моменти Янко ставаше тъжен и сърдит. Тогава той едновременно мразеше мечтата си, но и ревностно я защитаваше от цялата злоба на света.

Пеликанът беше неговия символ за надежда.

Щастие.

Свобода.

И Янко щеше да се бори за него.

Той дори започна работа в една автомивка, за да посъбере пари за пътуването си.

В началото на пролетта, Янко намери компания за своето пътуване – семейството на най-добрия си приятел Ангел. Момчето беше толкова щастливо, че мечтата му е на път да се изпълни. Сините му очи станаха светли и приветливи като лятното море, готово да обгърне всеки дошъл.

Двамата приятели бяха измислили маршрута точка по точка, час по час. Ангел беше напълно съпричастен с ентусиазма и вълнението на своя приятел, той напълно разбираше тежкото му детство и подкрепяше голямата му мечта.

Но както всяко хубаво нещо и това си имаше своя край.

В един пролетен дни телефонът в дома на Янко иззвъня. Обадиха се от някаква болница в София. Съобщиха,  че бащата на Янко е катастрофирал и е в кома.

Ами сега? Момчето не можеше да остави баща си да лежи сам на границата на живота и смъртта. Баща му го беше оставил, но в този момент той имаше нужда от сина си, от някой, който да го върне обратно на този свят.

Кръвта вода не става, каза си Янко.

Трябваше да иде в София. Дори това да значеше да не посети Сребърна, а да изхарчи парите си за разходите си в столицата.

А Янко така копнееше да види пеликаните. Мечтата му бе на косъм от него, ха да я сграбчи и тя избяга подплашена като сърна.

Излетя…като пеликан.

Ангел не закъсня с телефонното си обаждане.

“Утре следобед тръгваме, идваш ли с нас, или оставаш?”, попита той.

“Оставам”, твърдо отсече Янко. Затвори телефона и въздъхна дълбоко.

На следващия ден Ангел и семейството му заминаха за Северна България, а няколко дена по-късно Янко отпътува за София.

Когато отиде там, той изгуби броя на дните си. Прекарваше всяка минута до болничното легло на баща си. Момчето не знаеше дали да очаква щастлив, или тъжен финал и изтръпваше от мисълта за загубата на своя татко. Все пак някога, много отдавна той му беше обещал да идат да видят пеликаните, може би все още не беше твърде късно…

Наред със съмненията за здравето на баща си, Янко се тормозеше и с мисли за пътуването на Ангел, който изживяваше неговата мечта. Дали му беше харесало в резервата? Беше ли направил снимки на пеликаните? А видя ли някоя от птиците в прекрасен полет?

Омагьосаният кръг на нещастие и лош късмет бяха родили в момчето постоянна тъга и в очите му се стелеха мъгли.

Един ден Янко получи неочаквано писмо. Беше от Ангел.

Защо ли му пишеше? Не можеше ли просто да звънне?

Янко разтвори бързо плика и намери вътре прекрасно дълго перо от пеликан. Към него имаше и бележка: “Надеждата е нещо с пера, което каца в душата и пее мелодия без думи, която никога не свършва.”

Момчето се загледа в перото с усмивка. Още същия ден го сложи на възглавницата на баща си в болницата.

Перото от пеликан.

Мечтата за надежда и щастие.

Ключът бе в Янко.

И краят ще бъде дописан…

Николета Безергянова

години: 18 години

град: Хасково