- Анна, Анна какво е това? – гласът на сестра ми кънтеше по коридора.Тъкмо се бях върнала от Америка, където учех в колеж и деветгодишната ми сестричка не се откъсваше от мен. Днес трябваше да се грижа за нея,докато родителите ни са на някаква вечеря.
Погледнах към нея и видях,че в ръчичките си държи едно бледо розово перо. Мислех,че съм го изгубила преди години. Взех го от нея и започнах да го разглеждам.
- Къде го намери?

- В едно от старите ти чекмеджета.Защо?Важно ли е?

- За мен е важно.

- Разкажи ми. Ще бъде като приказка.

Замислих се – това може би това ще бъде единственият начин да я накарам да си легне.

- Добре,ще ти разкажа. Но само, ако веднага се пъхнеш в леглото.

Лина веднага се затича към стаята си. След няколко минути вече беше с пижамата си и ме чакаше, кръстосала крака на леглото. Щом влязох в стаята, тя се пъхна под завивките и ме погледна с очакване в очите.

- Това ще е най-хубавата приказка за лека нощ – прошепна тя.

Замислих се. Не беше така – приказките бяха с щастлив край.

- Хайде! Почвай!

Присвих очи и я изгледах с престорен яд. Все пак започнах.

- Нали знаеш, че обичам птици – така както другите обичат котки, кучета и рибки. И така, както всички си имат любима порода от тези видове, имам си и аз.

- Каква?

- Пеликани.

Сестра ми се разсмя.

- Пеликани? Наистина? Та те са летящи боклукчийски кофи.

Повдигнах една вежда.

- Няма да разказвам, ако говориш така!

Тя се стресна, а очите й се разшириха.

- НЕ. Моля те – ти обеща. – въздъхнах примирено и продължих.

- Та както казвах, преди да ме прекъснеш така грубо – тук я погледнах строго – Обичам най-много пеликани.Това перо ми е спомен от една екскурзия. Въпросната екскурзия беше нещо като награда. След като завърших с отлични оценки, мама и татко решиха да ме заведат в Португалия, в един резерват за птици. Тогава бях на 15 и се вълнувах страшно много. Не помня името на резервата, а и не ми и трябва. Беше най-красивото място, което съм виждала. Беше пълно с птици, но аз седях само при пеликаните. Бяхме там за две седмици. Там се запознах с него. Лио. Не му научих фамилията. Беше син на собственика на резервата. Беше страшно мил. Стоеше с мен докато правех милиони снимки на пеликаните. Търпеше ме, докато му казвах стотици безполезни факти за птиците. Помагаше ми да си водя подробни записки за поведението на любимият ми вид. Отне ми само една седмица да се влюбя в него. Той беше една година по-голям от мен, но беше страхотен. Имаше къдрава черна коса и меки шоколадово-кафеви очи. Кожата му беше леко мургава – тук се усетих, че разказвам тези подробности на малката си сестра и се спрях виновно.
- Хмм, пеликаните също бяха страхотни. – Лина също се разсмя, но вече звучеше изморена.

- Осъзнах, че го обичам в деня, в който реших да отида и да разгледам близкото градче. То бе едва на 15 километра и бе известно с архитектурата си, а ти знаеш, че се интересувам от подобни неща.

- Да, ти нали учиш това?

Кимнах и продължих с разказа си.

- Преди да тръгна отидох да видя пеликаните, за кой ли път. Той беше там, чакаше ме като всяка сутрин. Но когато му казах, че няма да оставам, той доста се изненада. ”Къде ще ходиш? Нима си намерила по-интересни птици?” попита ме. Знаех,че се шегува. Правеше го постоянно.”Не се интересувам само от птици, да знаеш” казах му, ядосана. Изглеждаше доста изненадан. ”Нима? А от какво друго се интересуваш?”
„От Архитектура” – отговорих му с достойнство.

„История. Митология. Затова отивам в града.” Лио беше доста впечатлен. Изглежда не това бе отговора, който очакваше. След миг обаче, се усмихна широко, както винаги, и ми предложи услугите си на екскурзовод. Аз,разбира се, приех.

Пътуването до градчето, което иначе би било смъртоносно скучно, с Лио бе незабравимо преживяване. Не спираше да пуска шеги и коментари за околните. Не след дълго вече ме болеше корема от смях – Тук сестра ми се прозя – Съвсем скоро щеше да заспи. Реших да съкратя историята.

- Както и да е,в онзи ден не видях много от града, нито отидох в който и да е музей, който исках да посетя. Гледах само него. Слушах го как ми разказва разни неща за себе си. Отговарях му, когато ми задаваше въпроси за мен. Интересуваше се от малки неща – любим цвят, рожден ден, мечта. На този за мечтите се развихрих и му споделих всичките си отегчителни планове, но той ме слушаше внимателно. Наистина се интересуваше от мен.

Когато стана време да се качваме отново в автобуса, осъзнах как е отлетял целият ден и как не бях свършила нищо. Но това не ме притесняваше особенно. Вече знаех,че съм влюбена в Лио. И това беше, може би, най-щастливият ми ден до сега – тук прекъснах историята си и въздъхнах. Не бях си припомняла това от години. Не го бях разказвала на никой. Никой не се интересуваше. Погледнах Лина. Детските й очи светеха с интерес. Продължих да разказвам:

- Беше денят, преди да си заминем. Седях с Лио до ограждението на пеликаните. Не исках да тръгвам. Щяха да ми липсват всички тези птици, топлият и приятен климат и… момчето до мен. ”Утре заминаваш,нали?” попита ме той. Кимнах. Не можах да го погледна в очите. Страх ме беше, че може да заплача. ”Ще ми липсваш. Ти и твоята любов към птиците. Не съм срещал друг подобен човек, като теб.” Изчервих се. Бях много щастлива, че чувам това. ”Имам нещо за теб” каза той. Погледнах го. ”Нали каза, че би ти се искало да имаш и друг спомен от пеликаните, освен снимките? Е,намерих ти това” и той ми подаде същото това перо, което ти държиш. Не беше кой знае какво, но за мен бе най-хубавият подарък, който съм получавала. После той ме прегърна, прошепна ”Ще ми липсваш,Ани” и си отиде завинаги. Още си пазя перото, както виждаш – като спомен от първата ми любов.

Лина погледна перото с уморени очи,но вече с повече разбиране в погледа. Разгледа го подробно и ми го подаде. Но аз побутнах ръката й и казах:

- Задръж го. Спомен от мен, който да пазиш, когато замина.

Юлия Деянова Лазарова.

 14 години.

 град Бургас