“Перо от пеликан” от Бердж Драганов, 14 години, Бургас

Перо от пеликан

Сестра ми, малко момиченце на шест години,с красиви бадемови очи и дълга кестeнява коса, не се чувстваше добре от известно време, болеше я главата, цялата гореше и й се виеше свят. Давах и да си хапне супа, но тя го отказваше, защото нямаше апетит. Чудех се какво да направя, за да я излекувам, но всичките методи, научени от баба, не помогнаха. Тогава реших да я закарам до съседното село. То, макар и малко, беше известно с единствената магия, която беше останала по света. Там имаше пеликан, който изцеряваше всеки, който го докоснеше.

На следващия ден натоварихме старата дървена каручка и потеглихме. По моите сметки пътят трябваше да бъде три дни. Пътувахме и пътувахме, а на сестра ми и ставаше все по-зле. Сложих и студен компрес на челото, за да и снижи температурата.

Стигнахме до Тъмната гора. Не знаех защо са я кръстили така, но бях чувал какви ли не страшни истории за нея. Първоначално се боях да мина през нея, но бях готов на всичко, за да помогна на сестричката ми. Починах си за пет минути, поех дълбоко въздух и ударих магарето с камшика. Навлязохме във вътрешността на гората и чух някакъв шум от един голям храст. Повечето деца биха тръгнали към храста, но аз не бях такъв. Аз бях едно скромно и страхливо дете, което се боеше от много неща.

– Разбързай се, нямаме време за губене – казах аз. Толкова ме беше страх, че можех да чуя сърцето си как тупти, а на всичкото отгоре и ръцете ми трепереха.

Стигнахме до едно поточе. Бяха изминали два дни и реших да спрем да си починем за малко. Полегнах на тревата, а сестра ми се чувстваше малко по-добре и стана, за да се поразтъпче малко. Щом стана краката я заболяха, но реши да се поразходи из красивата поляна. Тя цялата бе покрита с пъстри цветя и стотици пеперуди, които летяха една след друга и образуваха различни,но все по-красиви фигури. Наистина пеперудите бяха като вълшебни,по крилата им имаше всякакви форми, все едно бяха рисувани. Сестра ми бягаше след тях и изобщо не личеше, че е болна, а напротив – ако някой случаен минувач беше минал щеше да види как радостта грее от лицето и. Кратката почивка свърши и бяхме принудени да продължим с пътуването си. Като се качвахме на каручката, отново чух някакъв шум. Този път любопитството бе по-силно от страха и реших да видя откъде идва. Огледах се наоколо и единствено видях едно голямо ябълково дърво. Тръгнах към него с малки крачки и погледнах зад него – там имаше един пеликан. Той беше толкова красив. Очите му излъчваха такава невинност, а по погледа му разбрах, че не е ял нищо от доста време. Погледнах крилото му и забелязах рана.

– Той е ранен! Какво ще правим? – бяха първите думи, които минаха през главата ми.

Не знаех какво да правя. Бях готов да тръгна към селото, но не исках да оставя пеликана, затова счупих един остър клон и отидох до реката. Изчаках да мине някоя риба и да я хвана. В това бях доста добър, защото обичах много риболова. Чаках, чаках и започнах да се изнервям.

– Защо не минава риба? – чудех се аз. И ето, че чакането ми приключи. Мина една малка червеноперка и аз моментално забих клона в нея. Хванах я от първия път и бях много доволен. Сложих рибата до пеликана и той веднага я изяде. Погледна ме с поглед, изпълнен с благодарност. Не исках да оставя пеликана на произвола на съдбата и реших да го взема с нас. Сложих го до сестра ми и той веднага се сгуши в нея. В този момент тя се изправи и скочи от каруцата.

– Къде отиваш Мими? – попитах я аз.

– Батко, оздравях, няма ми нищо.

Обърнах се и видях, че пеликанът беше изчезнал. Там имаше само едно перо. Взех го и го пъхнах във чантичката си. Чудех се какво е станало, но все пак сестра ми беше оздравяла и аз се чувствах на седмото небе от щастие.

– Върни се, потегляме към къщи – казах на сестра ми.

Тя ме послуша и скочи до мен. Бях се изморил и и дадох  да покара магарето. Тя се зарадва много и хвана юздата. Аз се облегнах на рамото на сестра ми и затворих очи за малко. Като ги отворих видях, че тъкмо спирахме пред старата ни къщурка. Мина известно време и чух как бабите говорят, че в съседното село вълшебния пеликан бе избягал. В този момент разбрах, че сме се срещнали точно с вълшебния пеликан, а перото му още стои в старото нощно шкафче.

 

Бердж Драганов

години: 14

град: Бургас

Учител по БЕЛ: Добрин Казаков

Tags: Бердж Драганов, Есета от конкурса, Конкурс, ПЕРО от ПЕЛИКАН