“Полет” от Доротея Михайлова, 17 години, София

Полет

Като всяко диво и непослушно дете малкият Ники се събуди готов за нови и неочаквани приключения. Усещането, засилено от факта, че лятната ваканция току що бе започнала, го изпълваше с енергия. Слънцето повече нямаше да го гледа подигравателно, докато той и останалите му приятели се мъчат над аритметика, граматика и каквото там още се учи в четвърти клас. Вече всички уроци, които до вчера знаеше наизуст, се бяха изпарили от главата му. В нея се оформи Царството на приключенията и дивотиите, а Ники беше неговият цар, винаги готов да поведе себе си и приятелите си в поредното безотговорно лятно изживяване.

Той облече старите, разпрани, изпоцапани дънкови панталонки и любимата си синя тениска. Играта започна с отварянето на вратата на стаята му. Моментално той се превърна в шпионин, чиято тайна мисия беше да се измъкне от къщата незабелязан от родителите и голямата си сестра. Ники ловко избегна препятствията и радостно извика, когато външната врата се затвори зад гърба му.

Следващата игра беше по- сложна, но не по-малко забавна. Той приклекна, изпъна единия си крак назад, а другия остави свит, подпря се на двете си ръце и си каза: „Готови! На старта! Старт!”. Набра скорост и ловко избегна всички пешеходци. Задъхваше се, но дивото гласче в главата му напомняше да не спира. След пет минути стигна до малкото езерце в парка и се строполи на тревата. Сега можеше да си почине, докато дойдат останалите му приятели. Загледа се в небето и малките бели облаци. Чуваше щурците в тревата и птичките по дърветата. От време на време се обаждаше някоя чайка, отдалечила се от Черноморието. „Да се поразходи”- мислеше си Ники. Той знаеше накъде да тръгне, за да стигне до морето, но и знаеше, че би му отнело дни в горещото слънце и студени нощи в компанията на комарите.

Ники се усмихна и се претърколи по корем. Видя нещо дълго и черно на една ръка разстояние от него. Любопитен, като всяко друго дете, се протегна и сграбчи непознатия предмет. Оказа се перо. Прекалено дълго, за да е от гълъб. Недостатъчно дълъго, за да е от щъркел.

Ники се изправи и загледа перото с такова очарование и желание за знание, сякаш всеки момент то щеше да проговори и да му разкаже историята си, въпреки че той искаше сам да разбере и да стигне до истината. Вгледа се в перото, прокара пръстите си по него, погъделичка крака си с него.

Спомни си, че преди време с класа му ходиха на екскурзия до резервата Сребърна и там видя пеликани… и много пера. Точно като това – дълги и черни. Ники се усмихна доволен, че е стигнал до истината без ничия помощ. При мисълта, че ако приятелят му Васко беше намерил перото, веднага щеше да изтича и да попита някой възрастен от каква птица е вместо да потърси сам истината, както бе направил той, му стана още по- хубаво. Сега трудното. Как това перо се бе озовало тук? Защо само едно? Защо точно тук, на тази полянка, където си играеха с приятелите му. Ники погледна към езерцето в парка, но не видя пеликани. По време на екскурзията научи, че те живеят главно около реки и езера. Тогава къде беше собственикът на перото? Ники се взира в перото и мисли, докато мозъка не го заболя. Любопитството обаче го накара да забрави болката и да продължи да търси. Накрая очите му светнаха, извежднъж стигна до истината.

„Навярно перото е на пеликан, който току що е завършил училище. На пеликан, който сутринта се е измъкнал тайно от семейното гнездо в търсене на приключения и игри точно като него.” Момчето си представи как, докато родителите му спят, малката птица се отдалечава на пръсти от тях, поглеждайки назад, за да се увери, че не ги е събудил. След това разперва криле и полита към синьото небе. След като научи тази истина не беше трудно за Ники да разбере, че перото е на пеликан, на който му е писнало да лети само над реки и езера и като него иска да види обширното Черно море. Отговорите сами си идваха на мястото, а усмивката на малкото дете се разширяваше все повече и повече, с всяка следваща мисъл.

Ники се изправи, хвана перото в едната си ръка и започна да маха нагоре надолу. Затвори очите си и се усмихна. Краката му се отделиха от земята, ръцете му се превърнаха в криле. Когато се издигна достатъчно се насочи към морето и полетя с пълна скорост към него. Пред него се появи синьо- зелената вода, от време на време по нея се виждаха малки бели вълни. Водните молекули се завъртаха и образуваха пяна. Ники чуваше шумоленето на вълните, шушукането на мидите и камъчетата по пясъка. Чайките кряскаха около него. Солената вода изпълни ноздрите му, а вятърът насълзи очите му. Той се усмихна почти вкусвайки солена вода, примесена със свобода.

Някакъв шум, чужд на морето, го изкара от фантазията му. Той спря да маха и отвори очи, приятелите му го гледаха странно. Веднага след това всички избухнаха в смях и му махнаха да тръгва с тях, след което  се обърнаха и се затичаха към езерцето. Ники погледна вече разрошеното перо и нежно го постави на тревата, където го бе намерил.

Утре отново щеше да полети над морето заедно с вълшебното перо от дивия и непослушен пеликан.

 Доротея Михайлова

            години: 17

            град: София

Tags: Доротея Михайлова, Есета от конкурса, Конкурс, ПЕРО от ПЕЛИКАН