“Перо от пеликан” от Дарена Славова, 14 години, гр. Варна
August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments
Тази нощ отново прекарвам на един къмпинг, откъдето се вижда езерото „Сребърна”. Лято е и за нищо не света не мога да накарам тялото си да се отдели от красивата и прохладна гледка на водното огледало. Чернотата на небето се е изтеглила в ъглите му сякаш че уплашена от меката, но настойчива светлина на пълната луна. Не си спомням някой да ми е казвал защо езерото се казва именно „Сребърна”, но сега, като гледам бялата лунна светлина, полегнала върху черното езеро, усещам, че винаги съм знаела отговора.
Когато бях на дванадесет години често със семейството ми гостувахме или пък канехме семейството на леля ми. Големият им син беше с половин година по-малък от мен, но винаги сме си играли като брат и сестра. Помня, че веднъж, когато гостувахме на леля Деси (така се казваше тя), любимият ми братовчед Марто го нямаше. Питах къде е, а те все увъртаха и не ми казваха. Накрая се измъкнах от масата крадешком и на пръсти стигнах да неговата стая. Почуках предпазливо и част от мен беше сигурна, че го няма, но вратата скръцна и се отвори съвсем малко. Когато видя, че съм аз, Марто бързо ме издърпа навътре и отново затвори вратата. Излезе, че е наказан несправедливо. Получил двойка по литература от онази госпожа, която не знаеше със сигурност чие е болното дете в разката „По жицата, но пишеше двойки на поразия, ако не знаеш името на свещетната крава в скандинавската митология.
Всеки, който познава тази „учителка” можеше да разбере, че това е несправедливост, но родителското тяло се оказа неспособно да допусне, че в даден спор може да е виновен възрастният, а не детето. Както си седяхме в тъмното, Марто се сети за нещо и се разтършува из шкафовете. Намери, каквото търсеше и ми го подаде. Очите ми бяха свикнали с мъжделината светлина, която се процеждаше през завесите и аз видях, че това е тефтерче. Погледнах братовчед си въпросително и той ми обясни, че тъй като на следния ден заминавали на почивка и нямало да бъдат на рождения ми ден, той ми давал предварително своя подарък. Беше тефтерчето му със сънища. Винаги съм знаела голямата му мечта да стане писател. Много свои текстове ми беше чел, но никой не беше и на половина толкова добър, колкото записаните му сънища. Мартин знаеше, че много ги харесвам и ми ги подари. От коридора се разнесоха крясъци и без да се усетя нашите нахлуха в тъмната стая и ме затеглиха към вратата.
Тази нощ двете семейства се скарали. Тази нощ за последен път видях братовчед си. Повече не ни разрешиха да си играем. А сега аз отново държа същото тефтерче. Много съм го пазила, но седемте години, откакто е у мен са се отразили и подвързията му е олющена на места от дългото препрочитане. След няколко часа ще настъпи денят, в който подаръкът ми за дванадесетия рожден ден се срещне с човека, който ми го направи. Уговорихме се да се срещнем тук, на стария къмпинг. И двамата сме вече пълнолетни, така че родителският контрол е достатъчно разхлабен, за да е възможна срещата. Отново разтварям зеленото тефтерче. Намирам съня „Перо от пеликан” и се зачитам в познатите разкрачени букви.
„Тази нощ в съня ми беше студено и тъмно. Не знам до колко всичко беше реално, но определено повярвах в него. Ето го и него:
Двама мъже вървяха мълчаливо в дълбокия сняг. Бяха облечени с ловджийски дрехи и носеха мрежи и примки за улавяне на птици. Личеше си,че се познават от скоро, защото изобщо не се съобразяваха един с друг и трудно се координираха. Това бяха двама бракониери. Единият беше среден на ръст с жилаво лице и примитивен поглед. Имаше нещо страшно, нещо лудо в тези черни рогожински очи. Тук страстта не бе породена от безумна любов като в романа на Достоевски, тук това беше страстта да ловуваш, да убиваш. Спътникът на този страшен човек беше прегърбен, но сух и висок. Той стъпваше по-несигурно и при най-малкия шум подскачаше като диво животно. Двамата подсмърчаха от лепкавия крайдунавски студ. Нощта беше черна, но езерото излъчваше бледо сребърно сияние. Бяха стигнали до резервата „Сребърна”. По едно време високият човек се спря и пошушна нещо на спътника си. Мъжете приседнаха на замръзналата земя под една голяма ела. Без предисловия сухият човек започна да моли нещо другия.
- Моля те, дай да се връщаме. Току виж ни хванали. Пък дори и да не ни хванат, ти ще спиш ли спокойно, ако да речем в други ден чуеш по новините „…така и така вече изчезнали и последните пеликани” и се сетиш, че ти си хванал един?
Другият мъж гледаше през цялото време в лицето на говорещия и очите му святкаха с горещия черен пламък на безумната решителност. Нещо цинично и безскрупулно излъчваха тези очи. Най-сетне той проговори тихо, но твърдо.
- Ти искаш ли детето ти да оздравее?! Що за баща си да цениш живота на
някаква си птица по-скъпо от този на собственото си дете?! Ако ще се отказваш, прав ти път! Аз тая работа и сам съм я вършил.
Нещастният баща погледна безпомощно и зададе последен въпрос.
- За нищо на света ли няма да спреш преди да хванеш птицата?
- Има само едно нещо, което би ме спряло и то е толкова вероятно, колкото и бракониерството да изчезне някога. Жена ми, лека й пръст, ми казваше всеки път преди да изляза на лов: „Видиш ли перо да пада от птицата, остави я да живее, защото ти праща знак, че си има възлюбен и те моли да я оставиш.”
След това признание мъжът стана рязко и тръгна напред без да се интересува дали го следват. Двамата бракониери стигнаха до брега на езерото и се огледаха. Изведнъж по-ниският посочи рязко към тръстиките. Там лежеше къдроглав пеликан. Мъжете предпазливо закрачиха към него. Бяха на седем-осем крачки от птицата, когато тя ги усети и се вдигна във въздуха с онзи дрезгав крясък, характерен за пеликаните. Черноокият бракониер се прицели да я свали с пушката, но в този момент другарят му го бутна силно и преди да понесе ударът на приклада по тялото си успя да посочи небето. На сребърната светлина едно перо от пеликан танцуваше в безветрената зимна нощ. То описваше нежни спирали над езерото и мъжете го гледаха в захлас без да помръдват.
Това сънувах аз и изобщо не знам дали е реално, но съм сигурен, че се събудих от едно перо на пеликан, което гъделичкаше бузата ми.”
Едва съм дочела познатия сън и съм заспала. Събудих се късно на другия ден и когато отворих очи, слънцето ме заслепяваше, а нещо меко гъделичкаше бузата ми. Беше перо от пеликан, а братовчед ми Мартин майсторски го разхождаше по лицето ми и се смееше. От големите му детски бузки не бе останало нищо. Над мен стоеше едно голямо момче или млад мъж, както предпочитате. След седем години раздяла най-после прегърнах любимия си братовчед и приятел от детството. На тревата стоеше зеленото тефтерче отворено на последния прочетен сън, а до него се търкаляше изоставеното перо от пеликан.
Дарена Миленова Славова
години: 14
град: Варна

