Tag Archives: Йоана Борисова

“Розовото перо” от Йоана Борисова, 11 години, гр. Дупница

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Розовото перо

            Вече беше краят на лятото и от  моята ваканция не оставаше още много. С такова нетърпение я чаках, а тя всеки момент  щеше да свърши, без да съм преживяла някое страхотно приключение. Последният ми шанс за него бе предстоящият приключенски лагер в Стара планина. Така че в деня на заминаването бях много щастлива и пълна с очаквания за игри, разходки в планината и други скаутски забавления. Още повече, че и морето бе наблизо – може  да ни разходят до плажа. Вярно е,  не познавах никого, но приятели  лесно бих намерила. Когато се качих в автобуса обаче забелязах, че по-голямата част от децата са доста нахакани и самоуверени… и не дотам дружелюбни.  Нещата не тръгваха по план, но „Както и да е” – казах си аз.

В  първият ден от лагера ръководителите ни поставиха и първата задача. Трябваше да отидем в близката гора и да открием нашата „Специална находка”. Нямаше обяснения каква точно е тя и къде точно да търсим. Имахме два часа, за да я открием. Всички се пръснахме на различни страни. Скоро другите деца си намериха по някакъв предмет – кой подкова, кой стрела, странен камък и други интересни неща.Чувах как доволни се връщаха от успешно изпълнената мисия. Само аз не успявах да намеря каквото и да било. „Специална находка” – хайде де! Вече се ядосвах как може да се провалям така още в началото. Гледах по високите дървета, по пътечката, около камъните, но нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. Двата часа вече минаваха и аз реших да се връщам – само това ми липсваше, да ме обявят още на първия ден за издирване. С провлачена и отчаяна крачка вървях по обратния път и вече си представях как мрънкам пред ръководителите, че в цялата гора само за мен няма „Специална находка”.  И докато се влачех, така се спънах от корена на едно дърво, че като чувал с картофи се изтърсих в храстите до пътеката. С усилие се измъкнах и започнах да изтупвам тревките и пръстта от себе си, споменавайки за кой ли път, че това само на мен може да се случи. На всичкото отгоре  в косата ми имаше клечки и… още нещо. Прокарах пръсти и в ръката ми остана едно перо.  Уморена, отчаяна и изнервена си казах, че ще се появя в лагера  закъсняла, мръсна, без „Специална находка” и с перо в косата, като индианка. Ще ми се подиграват до края на престоя, си мислех, докато се опитвах да се приведа в що- годе приличен вид. В този момент се загледах в падналото да краката ми перо. Имаше нещо по особено в него. Вдигнах го и го разгледах. Да, то наистина бе особено – бях свикнала с цветовете на птиците, но този розов оттенък не се връзваше с познанията ми за тях. Реших, че в крайна сметка то ще бъде моята „Специална находка”и е по-добре да намеря нещо незначително като перо, отколкото да изляза от гората с празни ръце. Затова бързо го сложих в раничката си.

Пристигнах в лагера точно за проверката. Ръководителите ни подканиха всеки да покаже какво е намерил. Слушах за откритията на другите деца, заедно с много обяснения и познания за природата и самите предмети. Не можех да се скрия – дойде и моят ред. Когато другите деца видяха моето перо, започнаха да ми се подиграват: „Ха-ха-ха,  „специлно”  перо от кокошка, боядисано в розово!  Хора, трябва бързо да отидем да намерим птицефермата, където боядисват кокошките в розово – това е насилие над бедните кокошчици.” Или пък „Стига бе, хора, не се подигравайте на момичето, това е перо от фламинго, емигрирало в България ха-ха-ха!!!” Изобщо добре се забавляваха за моя сметка. Ужас! Постарах се да не им обръщам внимание, на всеки се случва да има лош ден.

Тъкмо си помислих, че страшното вече мина, ръководителите ни поставиха нова задача – да измислим история за нашите „Специални находки” и да я разкажем на следващия ден! Ами сега! Какво можех за измисля за някакво розово перо, което наистина може би бе боядисано?!?

Останалите занимания минаха добре. Вечерта като си легнах се замислих какво ли може да напиша…. Не можах да  се сетя нищо…много ми се спеше, затова реших да му мисля на следващия ден. Умората си каза думата и заспах бързо. И тогава сънувах странен сън.

Не бях човек, бях птица – голяма, розова и красива птица. Бях розов пеликан, който летеше с ятото си. Усещах, че цялото ято прави изящни форми докато лети, само аз се опитвам, но не мога и правя грешни неща – развалях цялата фигура.

- Хей, ти май никога няма да се научиш да летиш по гръб! – заяде се една пеликанка, която летеше  наистина много добре – Малките пеликанчета се справят по-добре от теб!

- Заслужаваш да те изритаме от ятото и да изядем храната ти! – кряскаше друг пеликан – Ти си някаква гарга в пеликанска обвивка!

Тръснах, натежалата си от торбестия клюн, глава и си казах, че и като птица все съм си същата късметлийка. Заобиколена от „верни” и добре настроени към мен приятели.  Усещах глад и скоро цялото ято тръгна на лов в езерото. Летяхме толкова ниско над водата и толкова близко едни до други, че виждах как рибките ужасени се струпват към края на езерото. Те бяха моята храна и аз заедно с останалите пеликани си хапнах добре.  Вечерта всички крояха планове за дългото пътуване – тръгнали бяхме от резервата „Сребърна” и тук бе първата ни почивка по време на дългото пътуване към топлите страни. Изведнъж другите пеликани се разкряскаха разтревожено – бяха забелязали, че липсва едно малко пеликанче. Всички полетяхме отново там, откъдето скоро бяхме преминали. Аз кръжах над една горичка в близката планина. Обикалях ли обикалях, но не намирах нищо. Дочух обаче някакво шумолене  и тих говор. Присвих крила и кацнах тихо на един бор. Бяха хора, които тихо разговаряха помежду си. Наострих слуха си, за да чуя какво си говорят. Така разбрах, че бяха уловили малко розово пеликанче. Радваха се и планираха  да го използват, за да примамят повече пеликани. Бях ужасена. Бедите в птичия свят можеха да се окажат и смъртоносни. Положих максимално усилие да не се чува тракането на клюна ми от страх и без да му мисля много проследих двамата до една дървена барака. Видях как сложиха малкото пеликанче в касетка и я покриха с едно дърво, за да не избяга. Притихнах и когато светлинката в бараката угасна се спуснах към касетката. Много време изгубих докато успея да отместя дървото – адски много тежеше. Но все пак успях! Но пеликанчето бе толкова изтощено, че не можеше да лети. Розовата ми главичка мислеше трескаво. Не можех да го оставя тук, не можех и да го повдигна, за да му помогна. Усещах как се ядосвам в съня си, че нямам дълги човешки ръце, за да го взема и крака, за да избягам по-бързо, възможно най далече, от това ужасно място. Но бях птица и имах само крила и голям торбест клюн.  Тогава се сетих.  Казах на малкото пеликанче да не се страхува и да ме чака, защото скоро ще се върна. Полетях със скорост, на която никога преди това не съм била способна. Скоро стигнах езерото, в което ловувахме, и с едно загребване взех в клюна си една рибка и малко вода. Пътят назад ми се видя безкраен, но усещах как успявах да се справя с летенето още по добре. Скоро бях пред касетката в дървената барака. Още малко и слънцето щеше да изгрее. Нямах много време. Отидох при малкото пеликанче и му дадох да пийне вода и да хапне рибка. То се посвести и успя да излети заедно с мен. По пътя към ятото го придържах и подкрепях, успях да летя дори по гръб.  Когато пристигнахме  се чуваха само крясъци:

- О, не! Никъде го няма, изгубихме го! Хайде да летим в гората за да го намерим!

- Всички сме тук, никой от нас не го е намерил! Да летим към гората!

- Еййй, онзи пеликан, дето се държи като гарга още го няма…

- Ха, и ти си глупава миличка, точно той никога няма да намери изгубено пеликанче – сигурно и той се е изгубил.

Това вече им бе в повече. А аз ще ги спасявам. Но такъв е живота – има ги навсякъде и при хората и птиците. Нахакани твърдоглавци, високомерни и жестоки към по слабите. Но аз няма да бъда като тях. Спуснах се в средата и предупредих всички за опасността, която ги грозеше. Малкото пеликанче вече се бе сгушило на топло и сигурно място в перата на майка си.

На  другият ден, вече летях редом с ятото и всички птици ме обичаха. Също така вече летях добре – точно като тях. По-скоро по-добре от тях. Усещах удоволствието да се рея в небето и да правя различни пируети във въздуха, като при балета ….

Тогава се събудих. Спомних си съня и се сетих, че на мястото, където в съня си спасих пеликанчето, в реалността  намерих розовото пеликаново перо.

Разказах тази история и знаете ли какво?… Моята беше най-хубава от всички!!!!

Йоана Борисова

години: 11 години

град:  Дупница