Tag Archives: Маргарита Змийчарова

“Мечтай нависоко” от Маргарита Змийчарова, 14 години, гр. Бургас

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 4 Comments

Мечтай нависоко

За пръв път пътувам със самолет. Изобщо не е лошо, дори приятно – не мога да спра да издължавам врата си, за да гледам през илюминаторите. Можех поне малко да напредна с книгата си, но нямам никакъв шанс при такава гледка. Притеснявах се да не би да ми се пригади по време на пътуването, ала засега няма признаци за такова нещо. Спокойно е, с изключение на нервната жена няколко седалки преди мен по диагонал. Изобщо не завиждам на детето ѝ, което изяде всичко, причинено от лошото ѝ настроение.

– Майк, виж каква снимка намерих само! Задължително ще си направим такава! – казва майка ми и показва смартфона си.

– Да, да, естествено – отговарям ѝ.  Не мога да кажа, че не се вълнувам от пътуването – все пак за четиринадесетте ми години чак сега отиваме на по-далечно пътешествие. И със самолет!… Но въпреки това, тя малко прекалява – малко.

По едно време започвам да усещам как се унасям в сладък сън и просто се оставям да ме отнесе в прекрасната си страна. Сънувам как летя – волен като птица, бърз като изтребител и уверен като пилот.

– Затегнете коланите, ще има лека турбуленция – съобщава стюардесата и татко нежно оправя моя.

Продължавам със съня си – летя и летя, виждам един пеликан да се движи редом с мен. Докато нещо не изсфистява невъзможно бързо между нас и пеликанът изчезва…

– О, Боже, не!

Събуждам се внезапно от крясъците на същата онази нервна жена. До нея седи един мъж с пистолет и маска, говори нещо. Около него има още няколко такива, които се опитват да въдворят ред.

– Стой мирно, Майк – прошепва баща ми.

– Не мога да повярвам! Терористична атака още на първия ми полет…

Човек би си помислил, че направо се радвам на това, и не е съвсем грешно. Какво пък? Ако не правим нищо, нищо няма да ни се случи и всичко ще е шест. Печелим едно по-различно преживяване! Баща ми не отговаря, а просто седи и наблюдава онези. Жената изглежда още по-зле – не ѝ стигаха нервите, ами сега и това…  Минават покрай нас, спират се за момент и чувам как единият казва на другия: „Отиди с Джон да се погрижите за пеликана, ние ще пазим тук.“ Пеликан?! Чакай, не е възможно да има съвпадение със съня ми! Или е?…

Двама отиват към товарния отсек, другите само стоят и размахват оръжия, чувстват се точно като шефове. Дразнят ме! Защо пък само те да са свободни да правят каквото си искат? Свободата е за всички. Единият се връща и по някаква странна случайност (точно както в книгите и филмите) спират отново до нас. „Готово е, Джон го пази.“ – казва, а другият кима и изважда телефон: „Шефе, можем да кацаме вече. Да, той е приготвен. Добре.“

Баща ми шепти:

– Тук има някаква шашма. Явно са си уредили безопасен превоз на пеликана по някакъв начин… специален пеликан, май.

– Специален ли?

– Скоро даваха по новините за изчезващ вид, може да е от него.

– Защо би му притрябвал изчезващ пеликан на някой „голям“? – питам, наистина е странно.

– Има най-различни мании, така че, възможно е да си имаме работа с маниак на тема пеликани. Кой знае…

За известно време настъпва „затишие“, в което отиват да се разправят с пилота. Връщат се, появява се и предполагаемият Джон, отново разговарят. В следващите минути нещата се развиват невероятно бързо. Джон закрепя оръжието отзад на колана си, за да има две свободни ръце да държи чувала с птицата, която междувременно не спира да се мята и за секунда. „Горкият пеликан“ – мисля си. Подсъзнателно, без въобще да се поколебая, се пресягам за пистолета, който никак не е лек, и го насочвам към Джон.

– Остави чувала върху краката ми – казвам с пресилено заповеднически тон, а майка ми изпищява.

– Майк, пусни го веднага! Недей, Майк, моля те!

– Спокойно, майко.

Джон прави бавни крачки към мен и опитва да избие пистолета от ръката ми, но баща ми го удря и той пада назад.

– Браво, тате!

Иска ми се му дам пет, ала няма как, точно в този момент. Казвам на майка ми да отвори чувала, за да може птицата да диша, подавам пистолета на баща ми и се обръщам към похитителите.

– Защо ви трябва този пеликан?

– Момче, внимавай! Ще пострадаш.

– Попитахме ви нещо – обажда се и татко с твърд тон, който се надявам никога да не дойде срещу мен.

– Не знаем, просто изпълняваме нареждания.

– Така значи… да речем, че ви вярваме. Оставете си оръжията на земята, бутнете ги към нас и седнете долу. Майк, заобиколи по другия ред и кажи на пилота да забави курса си – имам идея.

Изпълнявам и се връщам на мястото си, продължаваме полета все едно нищо не се е случвало. С изключение на баща ми, който държи пистолет, насочен към похитителите.

– Обадих се на когото трябваше, слушай какво ще става: отиваме на мястото на срещата, правим се, че всичко върви по план, но изведнъж се появяват „добрите“ и работата е оправена – обяснява ми той.

– Слушам, шефе!

Съобщавам на пилота и отново си сядам мирно. След около двадесет минути полицаите са до нас, следват ни от безопасно разстояние, и ние започваме снишаване. Кацаме на едно огромно заравнено поле, пълно с черни бмв-та.

– Майк, отивам с тях. Стой тук и мирувай, не прави нищо глупаво, чу ли?

– Да, да, добре, татко.

Гледам как излизат всички навън, един от тях носи чувала към шефа, може би. Той го разтваря, изважда пеликана и се усмихва широко. Наблюдава го една-две минути, след което откъсва едно перо и го помирисва. Казва нещо, но явно бива прекъснат, понеже се появява полицията и обгражда наоколо. Другите се предават, баща ми поема пеликана и прибира откъснатото перо в джоба си.

Радвам се, че историята завършва щастливо – птицата не заслужава онова. Трябва да бъде свободна – все пак свободата е за всички, да живее волно. И като се замисля… от много време си мечтаех да ми се случи нещо вълнуващо и силно. Сбъдната мечта! Затова, нека и пеликанът сбъдва своите…

Почти довършвам тези си мисли, когато забелязвам как един от похитителите е насочил пистолет към баща ми. Страхът нахлува във вените ми и аз моментално измислям план. Само да не му се случи нещо! Оръжията си стоят непокътнати (с изключение на едно) на пода – взимам си едно и излизам навън. Само заплашващият татко не ме вижда в този момент, тъй като е с гръб, и аз насочвам пистолета към него:

– Веднага го остави на земята!

Приближавам се с малка крачка, полицаите също – явно са усетили намеренията ми. Онзи се смее и казва:

– Действай и ще видиш какво ще стане!

С удоволствие ще действам – мисля си и продължавам. Накрая се събираме аз, лошият и полицаите. Той понечва да стреля, ала те избиват оръжието от ръцете му и го повалят на земята. Хвалят ме за добрата работа и умната постъпка, майка ми не ме пуска от обятията си. Вече всичко изглежда наред…

– Знаеш ли, пеликанът е символ на благородството… – усмихва ми се един от полицаите.

– О, така ли?

– Аха.

Е, явно ми е било писано да спася изчезващ вид пеликани. Скоро вече намират начин да излетят оттук и всички се настаняваме по местата си. Пристягаме коланите и се приготвяме за тръгване. Тъкмо, преди да потеглим, баща ми изважда перото от джоба си:

– Щом е символ на благородството, ти най-много заслужаваш да го притежаваш.

И аз поемам перото от пеликан.

Маргарита Атанасова Змийчарова

години: 14

град: Бургас