Tag Archives: Марина Тенева

“Връзката” от Марина Тенева, 15 години, гр. Стара Загора

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Връзката

Изпълнявах задълженията си на медицинска сестра съвестно, без да си давам незаслужена почивка. Тази отдаденост може би се дължеше на годините, прекарани рамо до рамо с човешките нерадости. Била съм в много от онези кътчета, които не си и подозирал, че са разположени на земята, която те храни. Но смятам да опиша по- подробно тези преживявания в някоя следваща история.

През всичкото това време, запълнено с всеотдаен труд в болницата, се натъкнах на всички онези гледки, които се стремиш да избегнеш, озовавайки се между задушливитестени на лечебницата. През мен са минали стотици души, но никоя от които не бе оставила отпечатък, какъвто остави онзи старец от стая 119. Още при настаняването му в болницата почувствах енергията, кипяща около него. Първоначално погледът ми се спря на очите му, устремени напред, в тях като че ли лъвици наблюдаваха своите жертви, любопитни, забавляващи се. В тях открих мира и справедливостта, чиито върхове човечеството цели да достигне от векове. Сякаш, потъвайки в тях, преплувах цялата дълбочина на душата на стареца, толкова кристална и открита, но съществременно и толкова енигматична. Чак след този своебразен ритуал забелязах осакатеното му тяло, зърнах и липсващата дясна ръка, ръкавът на която бе толкова умело зашит, колкото дори и виртуоз с иглата и конеца не би измайсторил. Накрая насочих вниманието си върху инвалидния стол, на който старецът бе разположен – просто една количка, задържаща тялото, но неспособна да ограничи духа. Бутан по коридорите, дядото привличаше погледите на минувачите, които, впускащи се в приключнието да се докоснат до него, изведнъж се отдръпваха, като че ли биваха опарени от нещо, горящо в него. Помолих да бъда назначена за негова помощница и всичко започна…или, бих казала- продължи.

Старецът се наричаше Самуил, кръстен бил на библейския пророк и съдия, в чието детство Господ му се явява насън и го вика по име. Някои казват, че човек се изгражда според името, което носи, за разлика от други, които отричат това твърдение. Самуил, усещах, беше с едно ниво по-свързан с Бога от повечето християни. Често ми разказваше истории от Библията с пламтящи от вълнение и отдаденост очи и уста, след което вечно се опитваше да ги разтълкува и нерядко, повярвайте, успяваше. Други приемат Библията като писание, което се чете без вникване под черното мастило, без успорване, а с безусловно приемане на написаното. Но Самуил разнищваше всяка дума, сравняваше различните издания на Книгата, размишлявайки над всеки един замисъл, вложен в определеното изречение или словосъчетание.

Целият ми работен ден и огромна част от свободното ми време бяха обогатени с неговото присъствие. Всеки път разказваше различна история, предаваше ми целия си опит, а друг път просто мълчахме. Тогава тишината не бе онази, която те обгражда, броди сред теб, а беше тази, която мога да опиша само като верен събеседник. Топло мълчание… Нерядко Самуил дори се самоиронизираше, което от своя страна свидетелстваше за невероятното му чувство за хумор. Всеки прекаран ден с него бе като едно пътешествие- дори най-познатото изведнъж осъзнаваш колко е непонятно за теб. Думите му се мятаха, отскачаха, сетне се провираха през ситото на езика, като само най-гъвкавите успяваха да си проправят път. Нерядко прекарвах безсънни нощи, опитвайки се да разбера всяка дума една по една. Обичаше да анализира природата на човека. Още в първия ден ми обясни как виждаме туй, що очакваме да видим, давайки пример със самия него. Обясняваше как хората го гледали в инвалидния стол, виждайки само едно наранено тяло и не искащи или не допускащи да приемат,че в същността му има нещо повече.

Имаше определено време от деня, през което Самуил настояваше да остане сам. Това беше един недълъг период, в който старецът пишеше писма до един свой другар в една от онези страни, които бил посетил. Там открил едно дете, блестящо със своя потенциал и ум, и оттогава двамата били духовно неразделни. Според него само ако беше сам, би успял да се свърже със събеседника си, да се пренесе в онази нищожна колиба, където детето живееше, въпреки, погледнат отстрани, да изглеждаше сам. Писмата за него не бяха просто въпроси и отговори – Самуил винаги добавяше нещо повече- било то предмет, стих, мъдрост, рисунка или разказваше някаква случка. И винаги успяваше да измайстори най-богатото писмо.

Не след дълго започнах да усещам изнемощението, завладяло стареца, лицето му потъмня, скулите му изпъкнаха и килограмите му драстично намаляха, но очите му останаха все така проницателни и спокойни. В последните дни от пътя му забелязях как повтаряше едни и същи случки с едни и същи герои, сякаш целеше да извлека пълния смисъл от тях и да открия скритото им послание. Дори неспособен да извършва повечето жизненоважни дейности, Самуил не преставаше да пише писмата до своя приятел… Една сутрин, мрачна и негостоприемна,задавше се буря, помня – денят бе 1 юли, навестих героя си, но попаднах само на няколко лекари. Единият от тях ме повика, дръпна стол и ми предложи да седна, докато изслушам за случилото се. Докторът обяснваше подробно как дошли на сутрешната си визитация и заварили Самуил, облегнат на един полу-изгнил дървен стол до прозореца, издъхнал. Инвалидната количка, каза, била далече от него, чудеше се как е успял да се добере до стола. Докато описваше ненужните детайли, пълни с лекарски термини, неусетно се озовах до мястото. Прекръстих се и понечих да излезна от стаята, когато нещо зад мен сякаш ме побутна. Обърнах се и погледът ми се спря на един красиво изписан лист, на една мастилница с потопено в нея перо от пеликан. Увих принадлежностите на стареца в престилката си, пожелах му лек път към вечността, който, вярвам, бе извървял още когато бе жив. Защото, знаете, вмествайки се в сърцата и умовете на хората, ти се превръщаш в ангел, вечен и безсмъртен.

А какво се случи с младия другар на стареца? От недовършеното писмо успях да извлека адреса му и един ден просто заминах. Запомнила добре лика му от разказите на героя ми, намерих го и го приех за свой син.

Няколко месеца след онзи юлски ден обединих няколко човека за направата на паметник до портата на болницата. Той изобразяваше Самуил на последната спирка от земния му път- седнал на стол, пишещ, здраво стиснал перо от пеликан.

 

Марина Тенева

години: 15

град: Стара Загора