Tag Archives: Мария Гаралова

“Пеликанът” от Мария Гаралова, 16 години, гр. Ракитово

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Пеликанът

Пясъкът беше хванал златен загар, но слънцето все още продължаваше да му дарява щедро ласките си. Вятърът разрошваше косите на морето. Вълните като деца се гонеха, докато неусетно се удряха в брега и от тях оставаше само бяла пяна. Въздухът трептеше с пулса на вече отминаващото лято…

На този плаж не идваше никой, защото беше далеч от града и, защото около него на денонощна стража стояха големи скали. Много обичах да се разхождам там, скрита от света. Говорех си с морето, забравях всичките си сиви грижи и се потапях в нежните багри на лятото. На сянка под скалите се криеха раци. Край мен вървяха чайки и гларуси. Често си събирах пера, оставени от тях и си представях как ставам лека като птиците и политам в небето, издигам се все по-високо и прегръщам цялата земя с поглед.

Днес, както винаги, излязох рано от къщи и бързо отидох на плажа. Слънцето тъкмо изгряваше, поникваше като цвете от морето, което се посребряваше от светлите лъчи. Седнах на една скала и с упоение наблюдавах вълшебното раждане на деня. Не след дълго дочух шепота на безпомощно пляскане на крила и жални звуци. Станах внимателно и на пръсти тръгнах към непознатия шум. Морето триеше следите ми по пясъка. С всяка стъпка звуците ставаха по-силни. Зад една от скалите лежеше птица, по-голяма от чайките и гларусите. Тя имаше бледорозови пера, които излъчваха седефено сияние, обагрени от слънчевите лъчи. Беше протегнала едното си крило. То кървеше. Птицата беше розов пеликан. Знаех, че пеликаните зимуват в Африка и пътят им минава край морето, понякога дори цялото ято си почива по крайбрежието. Птицата ме гледаше с големите си очи. В тях се четеше страх и ужас. Много бавно се приближих до нея, коленичих и я погалих. Тя се дръпна и силно изписка. Не исках да плаша повече пеликана. Отдръпнах се.

Раненият пеликанне можеше да си търси сам храна, затова поисках риба от стареца, който ловеше близо до моя плаж. Всеки ден го виждах да стои самотен на скалите, но никога не бях говорила с него. Оказа се добър човек. Даде ми всичкият си улов, дори отказа да приеме скромната сума, която му предложих. Благодарих му и си тръгнах.

Открих пеликана на същото място. Той изглеждаше още по-отпаднал от преди, вече не се дърпаше, като го галех. Дадох му рибата. Сигурно беше много гладен, защото веднага започна лакомо да яде. Огледах крилото му. Не беше счупено, но все още кървеше. За да спра кръвта, вързах раната с треви, които открих да растат по суровите сиви скали. Пеликанът се привърза към мен. Не смеех да го занеса вкъщи, защото се страхувах да не го вземат и затворят в зоопарка или пък да го наранят отново.

Всеки ден ходех при стария рибар и той ми даваше риба. Пеликанът започна да се разхожда, но го болеше крилото и не можеше да лети. Сменях превръзката с нови треви, които даваха силата си, събрана от слънцето, на птицата. До късно стоях при новия си приятел и галех бледорозовите му пера. В очите му не беше останала и следа от страха и ужаса, с който ме гледаше при първата ни среща. В зениците му отново блестеше желанието за живот и стремежът пак да се рее в небето… Морето ни се усмихваше и ни стопляше със синята си нежност…

Днес отново отидох на плажа с нова порция риба, но пеликана го нямаше. На пясъка  лажеше бледорозово перо, което блестеше със седефено сияние.

 

Мария Лазарова Гаралова

години: 16

град: Ракитово