Това бяха най-щастливите дни в живота ми дотогава. Сутрин майка и татко отиваха на работа, а аз оставах вкъщи с Моника и готвех уроците си. Моника ставаше късно и идваше в моята стая, за да ми каже „добро утро” и ме питаше с този неин гальовен глас дали искам да отида при нея и да й правя компания, докато си пие кафето. Аз изобщо не чаках да ме убеждава. Зарязвах уроците и отивах при нея. Тя правеше кафето си и цялата кухня и дневна започваха да ухаят. После сядахме на дивана, тя бавно отпиваше от кафето и ме питаше разни неща. Питаше ме за училището, за приятелите ми и дали харесвам някое момиче. Майка и татко никога нямаха време и не говореха с мен така. Аз не им се сърдех, защото знаех, че имат много работа и че са уморени. И сега дори да се опитат да говорят с мен така, аз не искам. Неудобно ми е. А с Моника не ми е неудобно. На нея й казвам всичко. Не веднага. Малко по малко.
“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева
Tags: Изкушението, Ирина Папанчева, книгата, ПЕРО от ПЕЛИКАН
Facebook
NetworkedBlogs
Twitter
YouTube
