Category Archives: Есета от конкурса

Как пеликанът написа книга

 Пеликанът решил да пише книга. Перца си отскубнал за  няколко мига, топнал ги във небосвода чист и започнал да записва – лист по лист. Но след десетата глава две пера останали едва. Скубал, скубал и оплешивял, не бил горкият вече бял, ами по сини гащи с розови сърца и някакви си жалки две перца. А книгата трябвало да довърши. Наложило се сълзите си да избърше и да тръгне по онези гащи да решава той проблеми належащи. Литнал бързо и докато мигате, пристигнал при духа на книгите. Духът любезно го изслушал и се загледал в неговата гуша.

- Ще ти дам пера, ако във тази шия ми позволиш едно нещо да скрия!

- Разбира се, и таз добра! – позволил му пеликанът и духът му дал пера, а във гушата му сложил монета златна. – Джебчии тършуват, знаеш, и не е приятно! Човка стискай здраво, да не те оберат!

И писателят тръгнал отново на път.

Върнал се вкъщи и главата дописал, но щукнала му нова мисъл. Почнал той да пише с пълна пара, но петнайстата глава не успял да изкара – пера му липсвали отново. Литнал, но монетата тежала като олово и без време паднал в едно блато.

- Ей, аман от туй злато! – помислил си пеликанът и срещнал жаба запъхтяна.

- Моля, скрий ме в твойта гушка, че щъркелът ако ме хване, ще ме изяде до шушка! Много жаби той е хруснал! – примолила се тя и той я пуснал.

Чакал, чакал, щъркел не се появил. Пеликанът се усъмнил, отворил си човката да попита, па скокнала оная жаба скрита и избягала с жълтицата на гръб. Литнал обраният, и потънал в скръб отишъл при книжния дух.

-   Не ми разказвай, вече чух! – усмихнал се духът на горкия пеликан. – Измислил съм и план. Не бъди такъв трагик, монетата ще си върна за миг!

А по това време, в малкото блато, жабата се превърнала в същинска Ерато. И понеже поетесата не може да е зла, лично на небето при тях дошла и върнала монетата с молба за извинение. А на пеликана, уморен от това приключение, дала от своите най-добри пера. Та нали вече била добра!

Върнал се вкъщи и книгата довършил. После станал да се поразкърши. Повдигайки се той на пръсти, се зачудил как да я кръсти. Поглеждал после към белия под и се обливал във студена пот. Как да я надпише? Заглавие няма! Ой, че дилема голяма! И щом започнал да се навежда, се сетил, че има надежда! О, каква гениална мисъл!

-  От заглавието ще се разбере кой я е написал! И без туй име нямам, пък и мастило май не ми остана! Няма май и десет грама!

И след това писателят, все още непризван, си кръсти книгата: „Перо от пеликан“.

Бистра Чиликова

години: 14

гр. Бургас

„Перо от пеликан” или как се става великан

Тази книжка много ме развълнува с интересния си сюжет и заглавие. Аз също желая да стана писателка и затова ми беше много интересно как се развива историята и действието в нея.

„Перо от пеликан” ми се струва, че е метафора на мечтите които всички носим в себе си и с които, ако ги сбъднем, можем да се почувстваме великани. Точно затова искам да Ви разкажа и аз.

Моите родители са доста амбициозни. Майка ми е доцент и преподава на студенти в Икономически университет, татко ми е програмист и прави програми за банков софтуер. Вуйчо ми е преподавател и професор в Харвард. Сами разбирате, че очакванията на всички за мен са да бъда будно, ученолюбиво, умно, прилежно дете и аз много се старая за да са доволни всички. Ходя на много допълнителни школи по математика за напреднали, на английски,литературен клуб към общински детски център-Варна, театрална и балетна школа към детска арт формация ”Арлекин”, школа по пеене „Сребърни звънчета” и много бих искала да ходя още и на школа по рисуване, художествена гимнастика, акробатика и плуване, но е невъзможно да обхвана всички мои интереси. Доста ми е трудно да реша, все още кое е моето голямо призвание, но съм сигурна, че и ще открия своето „перо от пеликан”. До момента имам девет грамоти, те всичките са свързани с литературни, художествени и театрални изкуства, така, че моето призвание ще е изкуството, а не математиката, както много би се искало на моя татко. Мисля, че всеки човек има в себе си много заложби, но трябва да намери най-добрите от тях и да ги развива и усъвършенства.

Моят клас ме избра за председател на класа, което много ме зарадва, защото всеки месец се срещаме с много интересни хора и личности. Говорихме с главния капитан на български морски флот, с главен съдия и съдия изпълнител, с пожарникари, с лекари, с писатели и виждам, и зная, че каквато и да избера да стана, ако съм като тях, ще бъда достоен, полезен и обичан от обществото човек.  Моето перо от пеликан може да се окаже сбъдването на моята най-голяма съкровена мечта, но дори не смея да я споделя, много силно копнея да я осъществя, само тогава ще се почувствам истински щастлива. Всяка една награда и грамота ме радва, но друго е да постигнеш голямата си мечта, сякаш, че си открил перце от рядката и красива птица пеликан. Можеш да се почувстваш голям и великан, когато си вложил много усилия и виждаш, че те не са напразни, а мечтата ти се е сбъднала. Затова аз мисля, че книгата „Перо от пеликан” е много хубава и ни кара да се замислим, как понякога малките неща, които носим в себе си или които ни се случват, могат да ни помогнат да открием своите заложби и да се превърнем във великани J.

А когато човек получи ниска оценка или не успее да се класира в даден конкурс, той не бива да се отчайва и да губи надежда, трябва да вярва, че ще успее, може би по-късно, но ще успее да постигне мечтите си и аз вярвам, че това ще ми се случи.

Габриела Здравкова Стефанова

години: 11 г.

гр. Варна

Перо от пеликан

Най-известен в селото беше ловджията Димитър. Той беше на около петдесет години, едър, плешив, леко изгърбен, със сиви мустаци. Имаше леко опърничав характер и затова хората избягваха разговорите с него. Живееше в голяма къща на центъра и малкото, които са влизали там знаят как изглежда тя отвътре – на почти всяка стена имаше или рога на елен или черупка от костенурка. Ала най-удивителното нещо беше главата на дивото прасе, което той застреля преди три години. То пораждаше страх в двете му деца, но Димитър не искаше да го свали. Жена му беше много мила и състрадателна и с това се различаваха. Всеки я знаеше като Добрата Яна, защото когато някой имаше проблем тя му помагаше с каквото може. Въпреки че понякога се караха с Димитър, тя го обичаше с цялото си сърце и душата си даваше за него. Освен това беше и добра домакиня – готвеше, чистеше и переше с удоволствие. Когато мъжът й се върнеше от лов и беше много изморен, тя трябваше да приготви богата трапеза, та да му дойдат пак силите. За да й се отблагодари той й правеше красиви шалове и палта от лисичи опашки. Така протичаха дните на семейство Иванови.

Една сутрин Димитър се събуди много рано. Стана от леглото без да каже на жена си къде отива. Облече си ловните дрехи и излезе. Още не пропели първи петли, той вече беше събрал ловната дружина. Заминаха към гората и по пътя Петър се обади:

-          Какво ще ловим днес?

-          Знам ли бе Петре? – отвърна му Димитър.

-          Ами щом ни вдигна от леглата толкоз рано…

Повървяха още малко и Иван каза:

-          Делим поравно, нали?

-          Да, както винаги – каза Димитър.

Вече бяха доста навътре в гората и изведнъж Петър се спря.

-          Защо спираш? – попита го Никола.

-          Намерих перо от пеликан – каза той и се наведе да го вземе.

-          Някъде тука има езеро или блато – добави Иван.

-          Господа, ще ловим пеликани! – викна Димитър и избухна дружен смях.

Тръгнаха нанякъде да търсят това езеро. След половин час лутане се озоваха до него. Видяха двойка розови пеликани в гнездото им. Скриха се зад една тръстика и Никола зареди пушката си.

-          Чакай малко, – спря го Димитър – аз съм пръв!

Никола се дръпна назад и Димитър се прицели. Чу се изстрел – той беше улучил единия.

-          Майстор съм – похвали се ловджията.

Мъжете се приближиха до гнездото и видяха, че там има две яйца. Иван посегна да ги вземе.

-          Не! Остави и за другия месец! Не знаем дали сме уцелили женската.

Димитър погледна във водата и видя мъртвата птица да лежи безжизнена, разперила криле. Кръвта й беше обагрила водата в червено.

-          Да си вървим, – рече той – по пътя можем да срещнем някой заек, искам да завърша колекцията си от лапи.

Ловците се прибраха, но не срещнаха дивеч.

Когато другият пеликан се увери, че вече е безопасно излезе иззад тръстиката. Приближи се до мъртвия си партньор и нежно погали тялото му. Димитър не беше уцелил женската и тя можеше да продължи да мъти. Пеликанът се питаше как хората могат да бъдат толкова безчувствени. Но нямаше кой да му отговори…

Ивайло Нелиев Ивайлов

години: 12 г.

гр. Божурище

Учител по БЕЛ: Лидия Косева

Перо от пеликан

В малкото китно село Мечта животът вървеше като по вода. Реката огласяше с румоленето си всяко кътче на това тъй красиво място. Поляните бяха обсипани сякаш с нежен прашец и свежата  им зеленина радваше всеки минал от тука човек. Небето подканяше с яснотата си всеки съзрял се в него селяк да се справи с тежката работа с лекота и бурен смях. И тъй в това селце животът, като китна песен бе.

На поляната при шумулящото поточе бе разположена малка синя къща с бели кепенци. Може би ще се зачудите защо е тъй странен цветът на тази къща и с право това си е за чудене, защото всички други къщи в селото бяха бели, но тази се открояше от останалите. На оградата на тази къща имаше рисуняк, който Мара кметицата виждаше като странно полу оголило се дърво, а децата от селото често спореха дали е просто драскулка нелепа или е някакво птиче перо.

Обитатели на синята къща бяха баба Йовка и челячето й Стоянчо. Може би сте се досетили, че поначалом цвета на къщата не е бил син, а подобно на другите бял, но още когато Стоянчо беше малко дете помоли баща си да направи къщата по подобие на небе.

От бебе Стоян беше ревлив, но щом се вглеждаше в необятната синева замлъкваше малкият веднага. В небето той виждаше яснота, която другите подминаваха с лека ръка, то беше за него най-красивото нещо на тази Земя, което виждате е обикнал още щом се е появил на света.

Стоянчо беше в състояние да прекара безрой часове легнал на двора и скръстил ръце вгледан в просторното, красиво небе. Поради тази си страст той беше странен за дргугите деца, те не го разбираха и му се смееха на мига щом го зърнат да ходи по пътя така с повдигната нагоре глава. В облаците момчето откриваше фигури на митични герои, странни създания, диви животни и още какви ли не същества, за които той разказваше дълго след това на своята баба Йовковица.

Баба Йовка беше  побеляла старица, с небесно сини очи на видима възраст около шестдесет и три. Ръцете й бяха напукани от тежкият труд на полето, но въпреки всичко тези ръце за Стоянчо бяха най-нежните. Щом завалеше в селцето, баба Йовка прибираше момчето и двамата гледаха през прозорчето и слушаха  шепота на полъхващият вятър и биещите се  в земята капки. Йовковица изпитваше някакъв силен страх от гръмките на бурите и всякаш подскачаше с тях.

Стоянчо беше малко, красиво, мълчаливо дете с бяло лице, черни коси и също толкова черни очи. Щом загледаше небето с тези очи в миг те добиваха отражението на чудните синеви. Сега той на тринадесет години бе, но още малко  ще порасне и ще стане мъжле. От малък без майка е порастнал той, но баща му Бойчо за него полагаше грижи безброй.

Преди пет години обаче, когато възрастта му крехка бе баща му изчезна като дим в ясно небе. Една вечер си легна Стоянчо кротко в леглото, Бойчо го зави и остави го да спи. На сутринта щом разбра, че баща му е избягал нейде по света, Стоянчо доста тежко го изживя. Но Бойчо не беше избягал туко така, това знаеше само бабата. Предишната вечер, когато Стоянчо затвори очи, навън страшна буря се изви. Баба Йовка прати Бойчо за дърва и за това тя никога не си прости и до сега. Измежду дърветата Бойчо от страшна мълния беше повален и свидетел на това стана старата жена. Бързо тя изтича при сина си, но напразно сдържаше вика си. Бойчо стана жертва на небесните закони, бабата много сълзи за него пророни. Докато галеше неговите клепки, на земято до тялото му тя съзря странни птичешки пера. Взе едно от тях в ръка и го прибра в една кутийка сребърна в стаята си близо до прозореца. Сега за Стоянчо тя едничка си остана, поради липсата на неговата мама. Наложи се да го излъже, за да му спести почернените пълни с мъка дни. И така за двамата животът продължи.

Един ден Стоянчо си лежеше на тревата, правейки обичайното, съзерцавайки се в небесата, в пухкавите облачета този път съзря странна птица с дълга човка, разперила не по-къси крила и с жабешки, къси крака. Тя се бореше с някъв облачен, голям мечок, на който погледът беше доста суров. Щом в къщи се прибра, Стоянчо разказа на баба си за картинените облачета, които бяха видяли неговите очи. Бабата с интерес слушаше на внучето словата, но не вникваше в нещата.

Доста време се измина, мина около година и половина, животът в селцето си течеше, Стоянчо пак някъде из облаците се въртеше. Баба Йовка чистеше из къщи, и ненадейно пред погледът и се изпречи сребърната кутийка, в която преди шест години и половина тя сложи онова перо. Спря се бабата, загледа перото и се зачуди от какво ли нещо е това . И гледайки го се реши да попита някой от по-висшите среди. Грабна го и се запъти към дядо Мирковата къща.

Дядо Мирко беше учен на младини и остър ум носеше под белите коси. Щом видя перото дядо Мирко се опули и на глас се той почуди, веднага позна на коя птица е перото, но очудването му беше защото изчезнал вид беше тя и не се срещаше вече по тази земя. Пеликан се нарича тази чудновата птица. Баба Йовка щом разбра хукна вкъщи веднага и когато Стоянчо се прибра, тя му връчи пеликанското перо и не му обясни от къде е и защо. Стоянчо се зарадва много на този интересен дар и сам си науми, че това перо сбъдва мечти.

И така Стоянчо от село Мечта имаше само една едничка мечта да се завърне баща му където и да е сега. Ден и нощ перото в ръчичките си държеше и желанието си мълвеше.

Един ден, загледан в небето, той не разбра кога се е стъмнило, и видя в далечинита падаща звезда, в този миг с перцето в ръка той желанието си изкрещя.

Не се мина много време, докато една вечер на вратата на Йовковица се почука, Стоянчо вече спеше, а бабата над него бдеше. Тя побърза да отвори, но кого да види на вратата… сина й Бойчо пред нея стоеше и за нея първоначално това привидение беше. По бузата майчина се търколи сълза, метна се на земята и зацелува Бойчовите крака. Това наистина Бойка беше, тук на крака, прав стоеше. Спомняше си той сега само, че бе отишъл да вземе дърва.

На сутринта Стоянчо се събуди и потърка очи, тогава видя своя баща, прегърна го и от щастие не спря да подскача. За този ден той дълго си беше мечтал и чак когато се посъвзе той осъзна, че баща му е тук благодарение на бабиното перо и за него той направи едно, нарисува с блажна боя на оградата на дома перо пеликанено, което сбъдна най-съкровенната му мечта.

И така Стоянчо, баща му и бабата заживяха щастливо, както преди и сега, в малкото китно село Мечта.

Вилия Миткова Михова

години: 18г.

гр. София

Перо от пеликан

Беше 1893 година. Момичето се казваше Мери. Имаше пеликан на име Челси.  Мери много я обичаше.

Един ден Мери и Челси излязоха на разходка. Челси летеше в небето, когато изведнъж  се чу  звук в храсталака. От там излязоха вълци, които нападнаха Мери, а Челси слезе на земята и се опита да я спаси. Но Мери падна в бесъзнание и Челси се опитваше да я свести – галеше бузите и вееше с крилата си.

Изведнъж се чу изстрел. Вълците побягнаха, а Челси се строполи на земята. След известно време Мери се свести и  видя Челси да лежи на земята. Побърза  да я отведе до най-близката болница за птици.

Мери всеки ден ходеше да я посещава докато не разбра,че Челси е мъртва. Мина известно време и Мери отиде до гнездото на Челси. Там видя, че тя има малки пиленца. Но тя намери и още нещо – едно перо от пеликан – перо от любимата и Челси.

Мери отглеждаше пеликанчетата усилено, за да не преживеят нищо лошо.

Радостина Арабаджиева

години: 12

град: Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Синьото перо от пеликан

В един слънчев ден през лятото един пеликан бил много ядосан на семейството си. Той решил да тръгне по света и заминал за Антарктида. Взел си запаси – сушена риба и вода – и без да се обади на семейството си, тръгнал. Семейството му се тревожело много да не би да не се върне повече.

Летял, летял цели три месеца и пристигнал. Там той видял, че е много студено, но нали искал да разбере какъв е животът там, останал.

След известно време запасите му свършили. Отишъл на едно езеро и започнал да търси риба. Но не открил. Минало известно време и той започнал да се натъжава. Казвал си, че вече неговото семейство сигурно не го иска и няма при кого да отиде.

Един ден пеликан от Южна Америка пристигнал в Антарктида и попаднал при натъжения пеликан. Попитал го защо плаче, а той му разказал всичко. Станали много добри приятели, но натъженият пеликан решил вече да си тръгва.

На другия ден той си тръгнал. По пътя  се изморил и решил да спре на едно островче. Когато кацал на едно дръвче, от небето паднало едно перо.То било синьо. Пеликанът се сетил,че само майка му имала сини пера. Перото му прошепнало,че има право на три желания. Пеликанът си пожелал да се върне по-скоро при семейството си, всички да бъдат здрави и да живеят заедно в мир и спокойствие.

След три дена пристигнал и се учудил, че перото му е изпълнило желанието. Пеликанът си заживял със здраве,честност и мир!

Симомила Станева Станева

години:12

град Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Перо от пеликан

 Моята мечта бе да обиколя целия огромен и красив свят. Тя се сбъдна, но ето как започна всичко…

Аз и най- добрият ми приятел Кристофър тръгнахме на пътешествие. Бродихме през гори  и планини по тесни пътечки, през стръмни скали, покрай планински поточета и  бъбриви рекички. Бяхме удивени от красотата на природата!

Веднъж, в една далечна страна, попаднахме в необикновена  гора – дърветата бяха отрупани с вкусни плодове, които събрахме за изпът. Над гъстата зеленина се извисяваха дървени къщи и висок златен тотем. На нас, пътешествениците, ни беше интересно и влязохме да разгледаме. Огледохме мрачната крепост, която обитаваха тъмнокожи индианци. Топлиха ги тъмнозелени мръсни дрехи. Около челото си бяха обвили по една червена лента, от която стърчаха три бели пера от пеликан. Обитателите бяха доста дружелюбни и ни поканиха да останем за една нощ.

Вечерта се събрахме около огъня. Аз им разказах за какво съм тук и каква е вълнуващата ми мечта! Задаваха ми интересни въпроси, на които няма как да не отговориш! Те пък споделиха, че на следващия ден по изгрев слънце тук, на тази крепост  ще имат битка с племето „Уалоу“. Кожата ми и тази на Кристофър настръхнаха! Уплашихме се, но нямаше къде другаде да отседнем и останахме там, колкото и да се безпокояхме!

Дойде  изгрев слънце и ожесточената битка започна. Качих раницата на гърба си и бяхме готови да продължим пътешествието си, когато един индианец свали едно от пеликановите си пера и ми каза, че  то може да лети и да сбъдне моята мечта. Докато изричаше тези думи, той загина от стрелата на племето „Уалоу“. Стана ми ужасно мъчно, но за да не сполети и нас тази лоша съдба, тайно излязохме извън страховитото място и бързо избягахме.

Постепенно перото  започна да расте. То летеше като прелестна бяла птица в широкото слънчево небе. Това беше гледка, която никъде и никога не бях виждал.  То се спусна и мина под краката ни и се озовахме върху него. Издигнахме се нагоре, а оттам се виждаше целият огромен и красив свят. Морето сияеше, дърветата бяха като една прелестна пъстра картина, а около нас духаше лек и прохладен вятър.

В това приключение аз видях какво е радост и какво тъга, какво е красота и какво мрак. Аз сбъднах своята мечта !

 Щелян Божидаров Димов

години: 12

град: Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Как бедният стана богат

Имаше едно време едно много бедно семейство, което си имаше само едно дете. То се казваше Мартин.

Но за зла беда родителите на Мартин починаха, а той си нямаше други роднини. Той остана сам и беден.

Една вечер видя падаща звезда и си пожела да бъде богат. След 5 минути пред него се яви магьосник. Той каза, че ще  изпълни желанието му да бъде богат, само ако той му донесе перо от пеликан. Момчето се съгласи.

На другия ден Мартин тръгна по пътя към злия магьосник, който притежаваше перото от пеликан.

Той първо стигна до трола на гатанките. Мартин го помоли да мине по моста му, а тролът отговори, че първо трябва да отговори на една от неговите гатанки. Мартин се съгласи. Гатанката беше: „Кой инструмент не можеш да го видиш, но го чуваш?” Мартин дълго мисли, но все пак се сети, че отговорът е гласът. Когато отговори, тролът изчезна и Мартин си мина съвсем спокойно.

Вървя още един ден и стигна до второ изпитание. То беше при великана Джаян. Мартин го попита дали може да мине в замъка на злия магьосник. Джаян му отговори, че първо трябва да се пребори с неговото куче. Мартин не знаеше какво да прави, но се съгласи. Кучето го нападна, но Мартин намери остър прът и намушка кучето. Тогава Джаян го пусна да мине.

Мартин стигна до злия магьосник, който се казваше Злояд. Мартин го помоли да му даде перото от пеликана. Но Злояд каза, че първо трябва да го победи. Мартин си помисли как да победи Злояд. Тогава се сети. Тъй като той се казва злояд да намери храните, които той мрази и да му даде да ги изяде. Мартин пообиколи и видя един свитък. Отвори го и вида всички храни, които Злояд мрази. Приготви ги и повика магьосника, който с вълшебство да преобрази храните, за да приличат на тези, които Злояд обича. Даде храните на Злояд и той ги изяде. Изведнъж му стана лошо, започна всичко да му се върти и падна на земята. Тогава Мартин взе перото и си тръгна.

Мартин занесе перото от пеликан на магьосника. Магьосникът изрече едно заклинание и Мартин стана най-богатият човек на света.

Добромира Панчукова

години: 12

град: Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Перо от пеликан

Слънцето съблече копринена наметка и показа зачервените си бузи без всякакъв свян. От ден на ден даряваше топлината си все по-щедро, галеше детските чорлави главички и боси крачета с меките си лъчи. Няма съмнение… лятото бе пристигнало, измествайки от трона й Пролетта. Всичко го доказваше – и нежните капчици утринна роса, и пръските от разхлаждащия фонтан, и детската глъч до късно през нощта, и последният училищен звън. Само в душата на Таня бе пусто и хладно като в пещера. Това лято нямаше да е същото без любимия й дядо…

Всяка година след края на учебните занятия Таня отиваше при баба и дядо на село. Още откакто се помнеше, тя прекарваше там дългите летни дни в компанията на мъркащи котенца и храбри кучета-пазачи, на крякащи патки и самохвални кокошки, всред дъхави полета и зелени ливади. С трепетно очакване момичето бленуваше за момента, в който семейният „Форд” ще се отправи по познатите улици към родното село на баща й. Там с топлина и радост я посрещаха прегръдките на любимите баба и дядо, в които тя потъваше в безкрайно блаженство. Обичаше тихото китно селце. Толкова свидни спомени бе съхранила от своите ваканции там – щастливите дни край реката, сладките раздумки при роненето на царевицата, палавите игри с другите деца, храненето на пилците, тичането из ливадите…

Най-голямо удоволствие  обаче ѝ доставяха дългите приказки през летните нощи. Унесено и в захлас Таня слушаше разказите на баба Станка и дядо Кольо за тяхното детство – трудно, но  сладко; за селските седенки и веселите надпевки, за сватбите с кръшни хора наесен и трудната жетва. Всяка история я приближаваше до техните сърца все повече и повече. Всеки техен спомен се запечатваше в съзнанието ѝ и караше пъстроцветни картини да изплуват пред погледа ѝ. Виждаше милите си баба и дядо как като деца се пръскат с вода край реката – същата тази река, която тя сега опознаваше с трепет. Представяше си каква красива булка е била баба ѝ, с каква нежност и любов е бдяла над единствената си рожба – бащата на Таня. Когато татко ѝ поотраснал, го изпратили да се изучи в града, като му дали всичките спестени пари. Така той останал там след своето завършване. Много пъти канил и тях да дойдат да живеят при него, но те не могли да се откъснат от корените си и да изоставят селото, в което им бил минал целият живот. Таня попиваше всяка дума с опиянение, а благият гласец на възрастната й баба редеше милозвучна мелодия. Ех, как безгрижно отлитаха минутите, часовете, дните…

И ето, че днес отново бе денят, в който Таня щеше да тръгне към бабиното и дядово село. Но този път не беше същото. И сега вълнението от повторната среща я караше да потръпва, но огромна буца от сподавени сълзи притискаше гърдите ѝ  и заплашваше да я задуши.

Миналата есен дядото на Таня легна болен на легло. Цялото семейство се ангажира с неговото оздравяване. Ходиха при много лекари, закараха го и  до болницата в големия град, но нищо не помогна.

- Явно Господ е решил да сбира нови попълнения от ангели и е избрал дядо Кольо като един от тях-  казваше баба Станка.

И те го изпратиха там – при Господа.

Денят бе горещ, а жаркото слънце грееше навъсено. Откакто Таня бе пристигнала, баба ѝ все с нещо беше заета – хранеше животинките, плевеше царевицата, поливаше бостана. Сякаш се опитваше да прикрие навлажнените си очи от момичето. Беше станала мълчалива, нямаше я вече онази словоохотливост, с която нижеше гердан от сладки приказки. Тази тишина измъчваше Таня. Потискаше я и даваше място на тъгата от загубата на дядо Кольо.

Момичето стана и отиде на реката. Надяваше се тя да успее да отмие мъката, да отнесе болката от раздялата с любимия ѝ дядо надолу по течението..чак до синьото море – онова което наричат кой знае защо Черно море. Седна на един камък край брега и започна да рисува с пръчка във водата. Първо сърце, след това небе, а в него ярко слънце.

Почувства се сама, много сама . Погледът й се рееше в бистрите води на реката. Мечтаеше да върне времето назад. Какво не би дала сега да усети тежката селска ръка на дядо си върху своето рамо.

Изведнъж…Таня  почувства нежен допир. Извърна глава и видя, че едро белоснежно перо се бе настанило удобно на плещите ѝ. Грабна го и изтича вкъщи. Когато го показа на баба Станка, тя дълго го изучаваше. Накрая в недоумение каза, че такива птици няма по техните краища. Попитаха инженер Колев – съседа, който с голямо учудване заяви,че перото е от пеликан.

- Как ли се е взело тук това перо от пеликан? – питаше се наглас той.

Таня гледаше мълчаливо как баба ѝ старателно прибира белоснежното перо.

- Какъв е този знак, бабо? Добър ли? Лош ли?

- Това перо се е отскубнало от крилете на дядо ти, чедо. Нали сега той е ангел?! Изпратил ни е спомен, за да не тъгуваме по него – перо от пеликан.

Теодора Гюркова

години: 12

Гр. Поморие

Учител по БЕЛ: Мариана Карталова, СОУ “Иван Вазов”

Малкото пеликанче и малкото змийче

През една пролетна утрин мама Пеликанка снесла яйце. Мътила го, мътила го и  изведнъж се излюпило малко пеликанче. През есента една корава змия дошла с малкото си змийче и казала:

- Изяж пеликанчето!

Тогава малкото змийче отишло и откъснало едно перце от опашката на малкото пеликанче. То се разплакало. Майка му не го чула, защото била на лов за рибки. Тя се върнала и видяла, че пеликанчето  е с оскубана опашка.

- Маминото пеликанче! Кой ти е отскубнал перцето?

- Мамо, малкото змийче ми отскубна перцето от опашката…

Майка му се ядосала и рекла:

–  Аз ще го науча това змийче! Ако майка му го е накарала, аз нея ще науча!

През това време дошъл и тактко Пеликан. Попитал:

- Какво се се случило?

Мама пеликанка отвърнала:

- О, татко Пеликан, малкото змийче на хитрата змия отскубна перцето на малкото ми пеликанче.

Татко Пеликан казал, че ще научи змийчето, но ако майка му го е накарала, нея ще изкълве. Той отишъл при лукавата змия.

- Змия, защо си наредила на малкото си змийче да отскубне перото на малкото ми дете?

- Защото аз съм хитра и лукава – просъскала тя.

Дошла  мама Пеликанка и двамата накълвали змията. Казали и да не постъпва така. Тя си научила урока. Малкото змийче побягнало.

Един ловец на змии минавал оттам. Разказали му тази история. Тогава той казал на змийчето:

- Малко змийче , вече трябва  да си послушно!

- Но аз съм послушно! Просто мама ми нареди да направя това. Съжалявам! – отвърнало то.

Мама Пеликанка нахранила с рибка детето си. Малкото пеликанче заспало сладко. След няколко месеца станало голямо и си намерило приятелка, защото било момче. През това време му пораснало ново перце на опашката.

Радина Кръстева

години: 7

гр. Пазарджик