Tag Archives: ПЕРО от ПЕЛИКАН

Перо от пеликан

 Моята мечта бе да обиколя целия огромен и красив свят. Тя се сбъдна, но ето как започна всичко…

Аз и най- добрият ми приятел Кристофър тръгнахме на пътешествие. Бродихме през гори  и планини по тесни пътечки, през стръмни скали, покрай планински поточета и  бъбриви рекички. Бяхме удивени от красотата на природата!

Веднъж, в една далечна страна, попаднахме в необикновена  гора – дърветата бяха отрупани с вкусни плодове, които събрахме за изпът. Над гъстата зеленина се извисяваха дървени къщи и висок златен тотем. На нас, пътешествениците, ни беше интересно и влязохме да разгледаме. Огледохме мрачната крепост, която обитаваха тъмнокожи индианци. Топлиха ги тъмнозелени мръсни дрехи. Около челото си бяха обвили по една червена лента, от която стърчаха три бели пера от пеликан. Обитателите бяха доста дружелюбни и ни поканиха да останем за една нощ.

Вечерта се събрахме около огъня. Аз им разказах за какво съм тук и каква е вълнуващата ми мечта! Задаваха ми интересни въпроси, на които няма как да не отговориш! Те пък споделиха, че на следващия ден по изгрев слънце тук, на тази крепост  ще имат битка с племето „Уалоу“. Кожата ми и тази на Кристофър настръхнаха! Уплашихме се, но нямаше къде другаде да отседнем и останахме там, колкото и да се безпокояхме!

Дойде  изгрев слънце и ожесточената битка започна. Качих раницата на гърба си и бяхме готови да продължим пътешествието си, когато един индианец свали едно от пеликановите си пера и ми каза, че  то може да лети и да сбъдне моята мечта. Докато изричаше тези думи, той загина от стрелата на племето „Уалоу“. Стана ми ужасно мъчно, но за да не сполети и нас тази лоша съдба, тайно излязохме извън страховитото място и бързо избягахме.

Постепенно перото  започна да расте. То летеше като прелестна бяла птица в широкото слънчево небе. Това беше гледка, която никъде и никога не бях виждал.  То се спусна и мина под краката ни и се озовахме върху него. Издигнахме се нагоре, а оттам се виждаше целият огромен и красив свят. Морето сияеше, дърветата бяха като една прелестна пъстра картина, а около нас духаше лек и прохладен вятър.

В това приключение аз видях какво е радост и какво тъга, какво е красота и какво мрак. Аз сбъднах своята мечта !

 Щелян Божидаров Димов

години: 12

град: Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Как бедният стана богат

Имаше едно време едно много бедно семейство, което си имаше само едно дете. То се казваше Мартин.

Но за зла беда родителите на Мартин починаха, а той си нямаше други роднини. Той остана сам и беден.

Една вечер видя падаща звезда и си пожела да бъде богат. След 5 минути пред него се яви магьосник. Той каза, че ще  изпълни желанието му да бъде богат, само ако той му донесе перо от пеликан. Момчето се съгласи.

На другия ден Мартин тръгна по пътя към злия магьосник, който притежаваше перото от пеликан.

Той първо стигна до трола на гатанките. Мартин го помоли да мине по моста му, а тролът отговори, че първо трябва да отговори на една от неговите гатанки. Мартин се съгласи. Гатанката беше: „Кой инструмент не можеш да го видиш, но го чуваш?” Мартин дълго мисли, но все пак се сети, че отговорът е гласът. Когато отговори, тролът изчезна и Мартин си мина съвсем спокойно.

Вървя още един ден и стигна до второ изпитание. То беше при великана Джаян. Мартин го попита дали може да мине в замъка на злия магьосник. Джаян му отговори, че първо трябва да се пребори с неговото куче. Мартин не знаеше какво да прави, но се съгласи. Кучето го нападна, но Мартин намери остър прът и намушка кучето. Тогава Джаян го пусна да мине.

Мартин стигна до злия магьосник, който се казваше Злояд. Мартин го помоли да му даде перото от пеликана. Но Злояд каза, че първо трябва да го победи. Мартин си помисли как да победи Злояд. Тогава се сети. Тъй като той се казва злояд да намери храните, които той мрази и да му даде да ги изяде. Мартин пообиколи и видя един свитък. Отвори го и вида всички храни, които Злояд мрази. Приготви ги и повика магьосника, който с вълшебство да преобрази храните, за да приличат на тези, които Злояд обича. Даде храните на Злояд и той ги изяде. Изведнъж му стана лошо, започна всичко да му се върти и падна на земята. Тогава Мартин взе перото и си тръгна.

Мартин занесе перото от пеликан на магьосника. Магьосникът изрече едно заклинание и Мартин стана най-богатият човек на света.

Добромира Панчукова

години: 12

град: Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Перо от пеликан

Слънцето съблече копринена наметка и показа зачервените си бузи без всякакъв свян. От ден на ден даряваше топлината си все по-щедро, галеше детските чорлави главички и боси крачета с меките си лъчи. Няма съмнение… лятото бе пристигнало, измествайки от трона й Пролетта. Всичко го доказваше – и нежните капчици утринна роса, и пръските от разхлаждащия фонтан, и детската глъч до късно през нощта, и последният училищен звън. Само в душата на Таня бе пусто и хладно като в пещера. Това лято нямаше да е същото без любимия й дядо…

Всяка година след края на учебните занятия Таня отиваше при баба и дядо на село. Още откакто се помнеше, тя прекарваше там дългите летни дни в компанията на мъркащи котенца и храбри кучета-пазачи, на крякащи патки и самохвални кокошки, всред дъхави полета и зелени ливади. С трепетно очакване момичето бленуваше за момента, в който семейният „Форд” ще се отправи по познатите улици към родното село на баща й. Там с топлина и радост я посрещаха прегръдките на любимите баба и дядо, в които тя потъваше в безкрайно блаженство. Обичаше тихото китно селце. Толкова свидни спомени бе съхранила от своите ваканции там – щастливите дни край реката, сладките раздумки при роненето на царевицата, палавите игри с другите деца, храненето на пилците, тичането из ливадите…

Най-голямо удоволствие  обаче ѝ доставяха дългите приказки през летните нощи. Унесено и в захлас Таня слушаше разказите на баба Станка и дядо Кольо за тяхното детство – трудно, но  сладко; за селските седенки и веселите надпевки, за сватбите с кръшни хора наесен и трудната жетва. Всяка история я приближаваше до техните сърца все повече и повече. Всеки техен спомен се запечатваше в съзнанието ѝ и караше пъстроцветни картини да изплуват пред погледа ѝ. Виждаше милите си баба и дядо как като деца се пръскат с вода край реката – същата тази река, която тя сега опознаваше с трепет. Представяше си каква красива булка е била баба ѝ, с каква нежност и любов е бдяла над единствената си рожба – бащата на Таня. Когато татко ѝ поотраснал, го изпратили да се изучи в града, като му дали всичките спестени пари. Така той останал там след своето завършване. Много пъти канил и тях да дойдат да живеят при него, но те не могли да се откъснат от корените си и да изоставят селото, в което им бил минал целият живот. Таня попиваше всяка дума с опиянение, а благият гласец на възрастната й баба редеше милозвучна мелодия. Ех, как безгрижно отлитаха минутите, часовете, дните…

И ето, че днес отново бе денят, в който Таня щеше да тръгне към бабиното и дядово село. Но този път не беше същото. И сега вълнението от повторната среща я караше да потръпва, но огромна буца от сподавени сълзи притискаше гърдите ѝ  и заплашваше да я задуши.

Миналата есен дядото на Таня легна болен на легло. Цялото семейство се ангажира с неговото оздравяване. Ходиха при много лекари, закараха го и  до болницата в големия град, но нищо не помогна.

- Явно Господ е решил да сбира нови попълнения от ангели и е избрал дядо Кольо като един от тях-  казваше баба Станка.

И те го изпратиха там – при Господа.

Денят бе горещ, а жаркото слънце грееше навъсено. Откакто Таня бе пристигнала, баба ѝ все с нещо беше заета – хранеше животинките, плевеше царевицата, поливаше бостана. Сякаш се опитваше да прикрие навлажнените си очи от момичето. Беше станала мълчалива, нямаше я вече онази словоохотливост, с която нижеше гердан от сладки приказки. Тази тишина измъчваше Таня. Потискаше я и даваше място на тъгата от загубата на дядо Кольо.

Момичето стана и отиде на реката. Надяваше се тя да успее да отмие мъката, да отнесе болката от раздялата с любимия ѝ дядо надолу по течението..чак до синьото море – онова което наричат кой знае защо Черно море. Седна на един камък край брега и започна да рисува с пръчка във водата. Първо сърце, след това небе, а в него ярко слънце.

Почувства се сама, много сама . Погледът й се рееше в бистрите води на реката. Мечтаеше да върне времето назад. Какво не би дала сега да усети тежката селска ръка на дядо си върху своето рамо.

Изведнъж…Таня  почувства нежен допир. Извърна глава и видя, че едро белоснежно перо се бе настанило удобно на плещите ѝ. Грабна го и изтича вкъщи. Когато го показа на баба Станка, тя дълго го изучаваше. Накрая в недоумение каза, че такива птици няма по техните краища. Попитаха инженер Колев – съседа, който с голямо учудване заяви,че перото е от пеликан.

- Как ли се е взело тук това перо от пеликан? – питаше се наглас той.

Таня гледаше мълчаливо как баба ѝ старателно прибира белоснежното перо.

- Какъв е този знак, бабо? Добър ли? Лош ли?

- Това перо се е отскубнало от крилете на дядо ти, чедо. Нали сега той е ангел?! Изпратил ни е спомен, за да не тъгуваме по него – перо от пеликан.

Теодора Гюркова

години: 12

Гр. Поморие

Учител по БЕЛ: Мариана Карталова, СОУ “Иван Вазов”

Малкото пеликанче и малкото змийче

През една пролетна утрин мама Пеликанка снесла яйце. Мътила го, мътила го и  изведнъж се излюпило малко пеликанче. През есента една корава змия дошла с малкото си змийче и казала:

- Изяж пеликанчето!

Тогава малкото змийче отишло и откъснало едно перце от опашката на малкото пеликанче. То се разплакало. Майка му не го чула, защото била на лов за рибки. Тя се върнала и видяла, че пеликанчето  е с оскубана опашка.

- Маминото пеликанче! Кой ти е отскубнал перцето?

- Мамо, малкото змийче ми отскубна перцето от опашката…

Майка му се ядосала и рекла:

–  Аз ще го науча това змийче! Ако майка му го е накарала, аз нея ще науча!

През това време дошъл и тактко Пеликан. Попитал:

- Какво се се случило?

Мама пеликанка отвърнала:

- О, татко Пеликан, малкото змийче на хитрата змия отскубна перцето на малкото ми пеликанче.

Татко Пеликан казал, че ще научи змийчето, но ако майка му го е накарала, нея ще изкълве. Той отишъл при лукавата змия.

- Змия, защо си наредила на малкото си змийче да отскубне перото на малкото ми дете?

- Защото аз съм хитра и лукава – просъскала тя.

Дошла  мама Пеликанка и двамата накълвали змията. Казали и да не постъпва така. Тя си научила урока. Малкото змийче побягнало.

Един ловец на змии минавал оттам. Разказали му тази история. Тогава той казал на змийчето:

- Малко змийче , вече трябва  да си послушно!

- Но аз съм послушно! Просто мама ми нареди да направя това. Съжалявам! – отвърнало то.

Мама Пеликанка нахранила с рибка детето си. Малкото пеликанче заспало сладко. След няколко месеца станало голямо и си намерило приятелка, защото било момче. През това време му пораснало ново перце на опашката.

Радина Кръстева

години: 7

гр. Пазарджик

Перо от пеликан

В един зимен ден аз и моята приятелка Милкана се разхождахме из гората. Изведнъж в снега видяхме леки, но все пак забележими следи. Ала следите не бяха на човек.

- Мисля, че тези стъпчици са от животно, или най вероятно от птица. – каза Милкана.

- Да, и аз смятам така. Хайде да ги проследим и да видим накъде водят. – предложих аз.

И така, тръгнахме по дирите на птицата. След известно време стигнахме до една пещера, където, сгушено в единия ъгъл, трепереше малко пеликанче, а до него имаше перо, което, щом се появихме, скочи, заговори с човешки глас и сподели, че птицата е болна и ще се оправи само ако намерим друго перо от пеликан. В противен случай всички пеликани на земята щели да загинат.

Ние веднага заведохме птицата в къщи, за да се погрижим за нея, и след това започнахме да мислим къде да намерим пеликан.

- Да проверим в Зоопарка! – предложих аз.

- Не, заради снега са го затворили. – отговори приятелката ми.

- Ами тогава къде ще търсим още един пеликан, няма да успеем, болната птица ще умре и всички като нея – също – разтревожих се аз.

- Не се безпокойте, аз ще ви помогна – включи се перото – знам къде ще намерите пеликани. Помните ли пещерата, в която ни открихте? Като вървите през нея, ще стигнете една малка вратичка – едва забележима. Лекичко я докоснете с мен и тя ще се отвори. Там е царството на пеликаните. Отидете, вземете още едно магическо перо, върнете се и спасете моя стопанин, както и всички като него.

- Добре, благодаря ти, че ни помогна. Веднага се заемаме! – потвърди Милкана.

И щом приятелката ми изрече тези думи, ние тръгнахме към царството. Когато влязохме в пещерата и се отзовахме зад вратичката, се изумихме от красотата на града на пеликаните – всички къщи бяха направени от злато и сребро, някои богато украсени с диаманти. Ние отидохме до царя с молбата да откъснем перо от някой от поданиците му. Първоначално владетелят се разгневи, но щом разбра, че от това зависи живота на птиците – се съгласи. Сам откъсна едно перо и ни го даде.

Веднага щом се прибрахме, отидохме при болната птица. Но пред нас се изпречи нов проблем. Не знаехме как да използваме перото за да я излекуваме. След дълги размишления решихме да помолим перото за помощ. То, естествено, се съгласи. Каза ни, че трябва да направим отвара, само тя щяла да изцели пеликана. И така след няколко дни птицата оздравя.

Ние я приехме като част от семейството. А вълшебните пера бяха съхранени в музея, където всеки можеше да отива за съвет.

Гергана Агорастева

Години: 12

Град: Поморие

Учител по БЕЛ: Мариана Маринова, СОУ “Иван Вазов”

Перо от пеликан

През един чуден пролетен ден, когато птичките пеят, а листата на дърветата тихичко шумолят, аз и приятелката ми Мия се разхождахме из гората. Както си вървяхме, на пътя ни се изпречи дънер. Погледнахме в него, а там имаше перо и странна бележка. Взехме ги, на листчето пишеше, че това перо е от пеликан и който го намери, има право на три желания, каквито и да са те.

И на двете ни изпълни по едно желание, а чрез третото решихме да се срешнем с пеликана. Така и стана, но той не приличаше на останалите, можеше да говори и мисли като човек. Попита ни защо сме поискали да се срещнем с него, а ние отговорихме, че искаме да благодарим за изпълнените желания.

Птицата много се изненада и ни разказа, че това перо е сбъдвало мечтите на много хора, но никой не му е благодарил. За да покаже, че наистина ни е признателен, той каза, че ще ни заведе в своя свят.

-          Как ще стигнем до него? – попита Мия.

-          Нужно е само да се хванете за перото и то ще си свърши работата. – отвърна пеликанът.

Така и направихме. Когато се хванахме, перото започна да се издига във въздуха и ние-заедно с него. След миг вече бяхме над облаците и какво да видим там?…

Имаше всякакви птици – орли, ястреби, славеи… Дори чудната птица феникс беше там. Но птиците бяха тъжни. Някой бе отнел гласовете им и те не можеха да пеят. Тъжно беше да ги гледаме. Нашият приятел ни каза, че древно пророчество гласяло, че две момичета ще освободят царството на птиците от злите змейове. Ние обещахме да направим всичко възможно.

На следващия ден тръгнахме към острова на змейовете и по пътя видяхме три феички, които искаха да дойдат с нас. Преди това пеликанът ни беше дал перото и каквото поискахме, той го изпълняваше. След три дни и три нощи стигнахме. Трябваше да вземем само жезъл и да го отнесем в царството на птиците. Тъкмо когато го видяхме, едни от стражите, които го охраняваха, ни видяха и ни затвориха в тъмница. Но една от феичките, с които бяхме, се измъкна през решетките, взе ключа и ни освободи. След това отидохме при жезъла и за да го вземем, трябваше да кажем тайните думи, които бяха “перо от пеликан”.

След като го взехме, се върнахме в царството на птиците. Пуснахме жезъла, той затанцува, задокосва всяка птица и тя отново запяваше. Всички ни бяха много благодарни. След това се върнахме в нашия свят. Пеликанът ни даде перото, за да може да отиваме и се връщаме, когато поискаме.

Още не сме пътували до там, но знам, че винаги, когато решим да се пореем над облаците, имаме своето вълшебно перо. Своето перо от пеликан.

Весела Агорастева

Години: 12

Град: Поморие

Учител по БЕЛ: Мариана Маринова, СОУ “Иван Вазов”

Перо от пеликан

Пера от пеликан… толкова са фини и толкова нежни. Колко ли хора по света желаят за едно такова перо. А за пеликаните… нямам думи. Грациозни и нежни питци като перата са.

Сега ще ви разкажа за едно момче, което наистина желаеше такова едно перо. Може би е малко странно наистина, но бих искала да го оставя анонимно. Ще разкажа защо иска перо от пеликан – смята ги за вълшебни птици и мисли, че притежавайки час от тях, ще му донесе щастие.

Той е на 12 години. Роден е в Бургас, израстнал и живее в Бургас.

Беше много добро дете, но с времето започна да се бунтува. Може би е така, защото навлизаше в една много сериозна фаза от своето развитие.Тук трябваше да се намеси семейството. Да. При тях има скандали. Да, преди години той беше прекалено малък да ги разбира. Сега му е напълно ясно какво става. Те го считат за едно разглезено хлапе, но разбира се, много го обичат. Искат най-доброто за него. Той знае това и ги обича. Но дали някой от тях предполага, че всяка вечер, преди за заспи, се моли и надява утрешният ден да доведе до нещо, което да сложи край на всичките им проблеми. Понякога се чувства неразбран – дори и да не е така. Понякога се чувства отхвърлен – дори и да не е така. Иска му се да отиде разкаже на някого или да се развика на целия свят, защото не може да скрие това чувство, тази болка. Но всичко случило се ще остане запечатано в сърцата на семейството му. В сърцата на роднините им и в неговото сърце. Защото всички искат да запазят хубавите и незабравите спомени, които са изживяли и тези които може би предстоят!

И така, аз ви разказах историята на това момче, което обича и е обичано. Което така силно желае да има вълшебно перо от пеликан….

Гергана Георгиева
Години: 12
Град: Бургас

Учител по БЕЛ: Венета Иванова, ОУ “Братя Миладинови”

Перо от пеликан

Живяло някога едно момче на на име Павел. То обичало да ходи в зоопарка. Веднъж, като отишъл отново при животните, от клетката на пеликаните отхвръкнало едно перо. Павел го разгледал и го взел. Вечерта сложил перото под възглавницата си.

Момчето сънувало как един пеликан лети близо до къщата им по време на буря и как една гръмотевица поразява птицата. Едно момиче видяло пеликана и го предала в зоопарка. Но на птицата й било много тъжно за родния край, за майка й и баща й.

Павел се събудил развълнуван. Разбрал, че перото съдържа послание, че е вълшебно. На сутринта отишъл в зоопарка и поискал да освободят пеликана, като казал, че на него му е мъчно за майка му и баща му.

Пазачът много се учудил и го попитал откъде знае, а момчето показало вълшебното перо. Охранителят само го докоснал и останала поразен – пред него изникнала същата гледка, която сънувал Павел. Въпреки че се страхувал да не бъде наказан, отворил клетката и пуснал пеликана, който гордо поел из небесния път към дома.

Павел бил много щастлив. Той и до днес пази перото, което вечер го води в необикновенния  свят на пеликаните.

Йоана Кожухарова
Години: 12
Град: Бургас

Учител по БЕЛ: Венета Иванова, ОУ “Братя Миладинови”

Перо от пеликан

Дали е било или не, ще ви го разкажа. Горе, мама, горе в планината се родило едно хубаво момиче. Майка му и баща му много го пренебрегвали. Както всички други приказки и разкази, хубавото момиче имало и зла сестра, която разбира се, много я тормозела и биела.

Момичето се отегчило от своя ужасен живот и решило да замине и да обиколи света, за да намери място, където всички да го уважават.

Минало през тъмна гора, където шумовете на животните били много плашещи нощно време. Понеже било много тъмно, момичето не видяло големия камък пред него и паднало. Когато се опитало да се изправи, нещо го заслепило. Това било перо от пеликан, което блестяло като звезда.

Девойката взела перото и решила да се върне у дома. Неусетно усетила влечение към книгите, желание да пише и да разказва своите  мечти. Започнала да пише разкази и … представете си – те се сбъдвали. В един разказ пожелало  всички да го уважават… и на другия ден дори сестра й я поздравила и се отнесла с разбиране към нея. Момичето се чувствала като принцеса.

Един ден перото изчезнало. Търсило, търсило го момичето къде ли не, но нямало и следа от него. Спряло да пише, изгубило надежда за своето перо от пеликан. Един ден разказало в стихове, без да използва перото, своя мечта и… тя отново след време се сбъднала. Девойката разбрала, че не й е нужно вълшебно перо, за да вярва в своите възможности и ако има вяра всяка една мечта без вълшебство се сбъдва.

Йоана Тенева
Години: 12
Град: Бургас

Учител по БЕЛ: Венета Иванова, ОУ “Братя Миладинови”