Tag Archives: ПЕРО от ПЕЛИКАН

Стойност

Събудих се стреснато. Целият бях плувнал в ледено студена пот. Сънувах кошмар, отново. Напоследък никак не ми вървеше. Бях започнал да губя всичко което имам. Учех в обикновена гимназия, имах верни приятели, любящо семейство. Съвсем обикновени на пръв поглед неща, но и много ценни. Забавлявах се и бях щастлив, до преди 3 месеца…

- Иво, слизай веднага! – провикна се майка ми от първия етаж и прекъсна мислите ми.

Живеех в триетажна къща. На първият етаж беше нашата трапезария. На вторият етаж се намираха спалните и баните. Третият етаж го давахме под наем.

Засуетих се, докато се приготвя. Бях загубил концентрацията си в реалния живот. Постоянно стоях замислен. След няколко минути най-накрая бях в приличен вид и готов за закуска.

Влязох в просторната ни трапезария. Баща ми го нямаше. Майка ми мърмореше нещо за моето поведение. Не и обърнах внимание. Взех си една ябълка, седнах на масата и се отнесох.

- А, не. Това твое държание ще ме побърка. Вчера ти записах час при една психоложка. За днес е. От 15:45. Гледай да отидеш или следващият път ще те придружа лично.

Намръщих се. Да не съм дете. На 17 съм. Вече съм голямо момче. Преди онази случка си имах и приятелка, но след случая се разделихме.

- Ще отида. – простичко отвърнах, когато видях, че чака отговора ми.

- Надявам се. Вземи си от гевреците. Съмнявам се да се наядеш с тази ябълка.

- Няма нужда. Аз ще тръгвам.

- Къде? Още е 10 сутринта.

- Ще се поразходя в парка. Имам нужда да остана насаме с мислите си.

- Ти всеки ден го правиш. Надявам се психоложката да ти помогне.

- Ха-ха. Да. Като ме изкара луд и ми предпише хапчета – отговорих иронично и преди майка ми да е казала още нещо, напуснах къщата.

***

Поне от около час бях в кабинета и си говорих с г-жа Тракиева. Чудна фамилия. Чувствах се толкова отегчен. Тя ме подпитваше за различни неща от живота ми. Все едно майка ми не и беше разказала предварително всичко. Скръстих ръце и затворих очи. Пред очите ми веднага изникна спомен от онзи ден. Трепнах несъзнателно и ги отворих. Тя ме следеше внимателно. Настъпи тишина.

- Имаше спомен от онази случка, нали? – наруши мълчанието с въпроса си.

- Коя случка? – правех се, че не разбирам.

- Мисля, че много добре знаеш. Родителите ти са много притеснени за теб. Какво се е случило тогава, че живота ти се промени драстично?

- Какво се е променило?

- Сам сподели, че вече нямаш приятели, изгонили са те от училище, постоянно тревожиш семейството си… – започна да изрежда.

- Нищо не се е случило. – прекъснах я.

- Поне така ти се иска на теб.

- Вие сте психоложка. Разберете какво ми има.

- И все пак призна, че има нещо. Няма как да разбера. Не съм ясновидка. Не виждам миналото или бъдещето. Искам да ти помогна, Ивайло. Отвори се за мен, за да се опитам да намеря проблема и да го разрешим.

- Какъв е смисъла?

- Много е просто. Ще можеш отново да си върнеш живота, който си имал.

- Това не е никак просто и даже е невъзможно.

- Напротив. Възможно е. Вярно е, че не е толкова лесно, но ако работим заедно, ще успеем.

Не знаех дали заради думите й или заради факта, че исках да споделя с някого, аз заговорих с треперещ глас за случката.

- Случи се преди 3 месеца. Бях се запознал с едни момчета на купон при общи приятели. Сториха ми се готини. Предложиха ми да отида с тях извън града. Щели сме да изживеем приключение. Качихме се в един микробус и потеглихме. Отидохме до един резерват. Бях изненадан. Там имаше розови пеликани. Момчетата се опитаха да откраднат животните. Качиха ги в микробуса. Мен също ме вкараха вътре. На път за изхода се появи охраната. Момчетата се ядосаха и застреляха един от пеликаните. Разхвърча се перушина. Бях вцепенен. Едно от перата падна до мен. Коленичих до пеликата и се опитах да затисна раната, защото много кървеше.  Можех да спася птицата, но се провалих. Пеликанът умря и аз взех перото, което беше паднало до мен.

- Необичайно. Чувстваш вина и съжаление, а не си виновен. Перото къде е?

- При мен. – отговорих.

- Защо го задържа? – попита психоложката.

- Не знам. Дори не знам защо ме пусна и охраната. Видяха, че бях в микробуса. Сигурно смаяното ми изражение им е подсказало, че не съм пряк участник в ситуацията. По-скоро като наблюдател.

- Така е. Определено твоето състояние е обратимо.

- Наистина?

- Това зависи изцяло от теб. Сега ще ти обясня нещо.

- Слушам Ви!

- Ти си опитал да му помогнеш. Животното е разбрало това. Недей се вини. Взел си перото несъзнателно. Твоята съвест е говорила в онзи момент. Нали знаеш, че животните усещат емоциите ни?

- Чувал съм.

- Истина е. Пеликанът го е усетил. Свързали сте се.

- Не разбирам.

- Случилото се с пеликана е докоснало сърцето ти. Той го е усетил. Това перо, което имаш е много повече. То е един спомен. Но не какъв да е, ами за един живот. Достоен, притова. Това перо ще ти напомня какъв трябва да си и какъв да не си.

- Всичко това само от едно перо?

- Малките неща са с голямо значение, Ивайло. Отвори се отново. Този път за спомена. Вземи перото в ръце. Припомни си случилото се, наблегни на детайлите и ще прозреш истината от думите ми.

- Значи вие не ме мислите за смахнат?

- Ха-ха. Не. Станал си свидетел на нещо изключително жестоко, което е дало отражение и  върху самия теб. Не само пеликаните, ами и много други животни са на изчезване. За съжаление, виновника за това е самият човек. Този случай е един от малкото примери.

Г-жа Тракиева погледна часовника. Аз също. Забелязах, че минава 17 часа. Бързо беше минало времето. Сеанса приключи. Време беше да си ходя. Изправих се. Психоложката също. Усмихна ми се мило и заговори.

- Видя ли, че не е толкова страшно при мен. Ако имаш проблеми, винаги си добре дошъл, Ивайло. Надявам се да съм успяла да ти помогна.

- Благодаря ви, госпожо Тракиева. Определено беше полезен и интересен разговор. Довиждане.

- Довиждане и не забравяй, че това перо е много повече, отколкото някой може да си представи.

- Няма да забравя, обещавам!

След тези думи, затворих вратата и поех към вкъщи. Макар и да беше един разговор, усещах ефекта. Усмихнах се за първи път от 3 месеца. Щях да стана ревностен защитник на животните и перото щеше да е моя символ и талисман.

Зорница Тернева

Години: 17

Град: Поморие

Боби и перото от пеликан

Боби и перото от пеликан живееха в стаята със скрина, над който имаше огледало. До скрина имаше легло, на което спеше Боби, а под леглото спеше перото от пеликан. Беше най-обикновена стая.

Боби не знаеше нищо за перото, дори не знаеше, че е от пеликан, защото не бе чувал да има такава птица. Но един ден откри, че ако се гъделичка с него определен брой минути, се случват различни неща. Гъделичка се по крака само една минута и видя до себе си топка. Понеже му стана много интересно, пак започна да се гъделичка – този път две минути. Тогава в ръцете си откри най-хубавата количка, която някога бе виждал. Реши да се гъделичка още – три минути му се видяха много, но все пак опита. Едвам успя да ги завърши. Почака да види какво ще се случи и след десет минути напрежение се беше почти отказал.

Докато не чу едно „Мяу!” зад гърба си. Погледна назад и какво да види – на леглото му седеше малко сладко котенце. Взе котенцето в ръце и веднага отиде да се похвали на майка си. Но тя беше доста раздразнена от това, че трябва да спре да чете интересната книга, за да обърне внимание на Боби. Когато погледна, тя не видя никакво коте, само Боби.

– Боби, престани със своите измишльотини! Защо ме прекъсваш! Иди си в стаята да си пишеш домашните…

Така Боби разбра, че само той вижда нещата, които перото му носи.

Един ден Боби си каза: „Ех, да имах едно летящо куче… Ще помоля перото от пеликан да ми направи такова”.

Боби отиде в стаята си и възможно най-любезно запита перото:

– Ще ми направиш ли летящо куче?

– Разбира се – отговори перото. – Само това ли искаш?

– Не, направи ми и едно магаре, което да копае големи дупки.

– Ами, че то тогава е по-добре летящо магаре и нормално куче – те и без това кучетата копаят дупки…

– Но аз искам дупките да са големи, много големи. Затова е по-добре да е магаре.

– Добре, ясно, разбирам. За какво са ти тези дупки?

– За да мога в тях да се крия от майка ми, която непрекъснато ме гони да си пиша домашните.

– Добре, имаш го. А летящото куче, то за какво ти е?

– За да мога да пращам с него послания на баща си.

– Какви послания?

– Той е все на работа и е все зает. Кучето ще отлита при него, за да му каже, че искам да се прибере у дома и да си поиграем заедно. А нощем кучето ще спи при мен, както ти и котето. И ще ми носи разни неща, когато се крия в дупката: играчки, комикси… И малко храна.

– Добре – каза перото от пеликан, – а какво си готов да ми дадеш в замяна?

– А ти какво искаш? – попита Боби.

– Искам някоя от количките ти, за да си играя под леглото когато си на училище.

Боби извади цялата си колекция пред перото и то си избра един червен мерцедес. Перото му благодари от все сърце, а Боби тръгна с магарето да копае дупка.

Александър Петров Станков

години 9

град: София

Класна ръководителка: г-жа Виолета Атанасова

Перо от пеликан

В един зимен ден  се разхождах по кея. Чух някакъв странен шум. Надникнах в близката рибарска лодка и видях полузамръзнал и ранен пеликан. Той бе голям и много самотен, не беше заминал за топлите страни, заради раненото си крило.  Реших, че мога да му помогна. Обадих се на татко и с него го настанихме в работилницата на дядо ми, който беше дърводелец. Кръстих го Анхиалчо, защото това беше старото име на нашия град. Той бързо се сприятели с другите пернати, защото бе кротък и не пречеше на никого. Дори големите каракачанки го уважаваха. Бях много щастлива;  имах си още един приятел.

И така през един слънчив пролетен ден,когато природата сияеше от топлина и светлина, животните от стопанския двор се радваха на новия живот. Кокошките учеха пиленцата си да кълват червейчета, котката обучаваше малките си, как се ловят мишки, прасето в кочината се радваше на храната си, а кучетата, заедно с пеликана, охраняваха важно двора .

Изневиделица от небено се спусна ястреб, който вече си бе избрал обяда. Целта му бяха беззащитните пиленца. Майката кокошка закудкудяка силно и всички разбраха за наближаващата опасност. Спокойният дотогава пеликан се втурна с разперени криле като щит над тях. Ястребът се завъртя няколко пъти,но решителността на Анхиалчо го накара да си тръгне.

След като опасността отмина, животът в стопанския двор продължи постарому, но Анхиалчо вече беше много по-уважаван. След време, когато крилото му напълно оздравя, той бе готов за полет. Татко отвори вратичката и му пожела приятен път. От мощните му криле падна едно перо. Леко се завъртя, сякаш танцуваше,сякаш изписваше таен знак. Да, наистина във въздуха се появиха букви. Една след друга изписаха”Благодаря”. Анхиалчо отлетя, а аз и до днес пазя това перо.

Мила Колева Николова

години: 11

гр. Поморие

Как пеликанът написа книга

 Пеликанът решил да пише книга. Перца си отскубнал за  няколко мига, топнал ги във небосвода чист и започнал да записва – лист по лист. Но след десетата глава две пера останали едва. Скубал, скубал и оплешивял, не бил горкият вече бял, ами по сини гащи с розови сърца и някакви си жалки две перца. А книгата трябвало да довърши. Наложило се сълзите си да избърше и да тръгне по онези гащи да решава той проблеми належащи. Литнал бързо и докато мигате, пристигнал при духа на книгите. Духът любезно го изслушал и се загледал в неговата гуша.

- Ще ти дам пера, ако във тази шия ми позволиш едно нещо да скрия!

- Разбира се, и таз добра! – позволил му пеликанът и духът му дал пера, а във гушата му сложил монета златна. – Джебчии тършуват, знаеш, и не е приятно! Човка стискай здраво, да не те оберат!

И писателят тръгнал отново на път.

Върнал се вкъщи и главата дописал, но щукнала му нова мисъл. Почнал той да пише с пълна пара, но петнайстата глава не успял да изкара – пера му липсвали отново. Литнал, но монетата тежала като олово и без време паднал в едно блато.

- Ей, аман от туй злато! – помислил си пеликанът и срещнал жаба запъхтяна.

- Моля, скрий ме в твойта гушка, че щъркелът ако ме хване, ще ме изяде до шушка! Много жаби той е хруснал! – примолила се тя и той я пуснал.

Чакал, чакал, щъркел не се появил. Пеликанът се усъмнил, отворил си човката да попита, па скокнала оная жаба скрита и избягала с жълтицата на гръб. Литнал обраният, и потънал в скръб отишъл при книжния дух.

-   Не ми разказвай, вече чух! – усмихнал се духът на горкия пеликан. – Измислил съм и план. Не бъди такъв трагик, монетата ще си върна за миг!

А по това време, в малкото блато, жабата се превърнала в същинска Ерато. И понеже поетесата не може да е зла, лично на небето при тях дошла и върнала монетата с молба за извинение. А на пеликана, уморен от това приключение, дала от своите най-добри пера. Та нали вече била добра!

Върнал се вкъщи и книгата довършил. После станал да се поразкърши. Повдигайки се той на пръсти, се зачудил как да я кръсти. Поглеждал после към белия под и се обливал във студена пот. Как да я надпише? Заглавие няма! Ой, че дилема голяма! И щом започнал да се навежда, се сетил, че има надежда! О, каква гениална мисъл!

-  От заглавието ще се разбере кой я е написал! И без туй име нямам, пък и мастило май не ми остана! Няма май и десет грама!

И след това писателят, все още непризван, си кръсти книгата: „Перо от пеликан“.

Бистра Чиликова

години: 14

гр. Бургас

„Перо от пеликан” или как се става великан

Тази книжка много ме развълнува с интересния си сюжет и заглавие. Аз също желая да стана писателка и затова ми беше много интересно как се развива историята и действието в нея.

„Перо от пеликан” ми се струва, че е метафора на мечтите които всички носим в себе си и с които, ако ги сбъднем, можем да се почувстваме великани. Точно затова искам да Ви разкажа и аз.

Моите родители са доста амбициозни. Майка ми е доцент и преподава на студенти в Икономически университет, татко ми е програмист и прави програми за банков софтуер. Вуйчо ми е преподавател и професор в Харвард. Сами разбирате, че очакванията на всички за мен са да бъда будно, ученолюбиво, умно, прилежно дете и аз много се старая за да са доволни всички. Ходя на много допълнителни школи по математика за напреднали, на английски,литературен клуб към общински детски център-Варна, театрална и балетна школа към детска арт формация ”Арлекин”, школа по пеене „Сребърни звънчета” и много бих искала да ходя още и на школа по рисуване, художествена гимнастика, акробатика и плуване, но е невъзможно да обхвана всички мои интереси. Доста ми е трудно да реша, все още кое е моето голямо призвание, но съм сигурна, че и ще открия своето „перо от пеликан”. До момента имам девет грамоти, те всичките са свързани с литературни, художествени и театрални изкуства, така, че моето призвание ще е изкуството, а не математиката, както много би се искало на моя татко. Мисля, че всеки човек има в себе си много заложби, но трябва да намери най-добрите от тях и да ги развива и усъвършенства.

Моят клас ме избра за председател на класа, което много ме зарадва, защото всеки месец се срещаме с много интересни хора и личности. Говорихме с главния капитан на български морски флот, с главен съдия и съдия изпълнител, с пожарникари, с лекари, с писатели и виждам, и зная, че каквато и да избера да стана, ако съм като тях, ще бъда достоен, полезен и обичан от обществото човек.  Моето перо от пеликан може да се окаже сбъдването на моята най-голяма съкровена мечта, но дори не смея да я споделя, много силно копнея да я осъществя, само тогава ще се почувствам истински щастлива. Всяка една награда и грамота ме радва, но друго е да постигнеш голямата си мечта, сякаш, че си открил перце от рядката и красива птица пеликан. Можеш да се почувстваш голям и великан, когато си вложил много усилия и виждаш, че те не са напразни, а мечтата ти се е сбъднала. Затова аз мисля, че книгата „Перо от пеликан” е много хубава и ни кара да се замислим, как понякога малките неща, които носим в себе си или които ни се случват, могат да ни помогнат да открием своите заложби и да се превърнем във великани J.

А когато човек получи ниска оценка или не успее да се класира в даден конкурс, той не бива да се отчайва и да губи надежда, трябва да вярва, че ще успее, може би по-късно, но ще успее да постигне мечтите си и аз вярвам, че това ще ми се случи.

Габриела Здравкова Стефанова

години: 11 г.

гр. Варна

Перо от пеликан

Най-известен в селото беше ловджията Димитър. Той беше на около петдесет години, едър, плешив, леко изгърбен, със сиви мустаци. Имаше леко опърничав характер и затова хората избягваха разговорите с него. Живееше в голяма къща на центъра и малкото, които са влизали там знаят как изглежда тя отвътре – на почти всяка стена имаше или рога на елен или черупка от костенурка. Ала най-удивителното нещо беше главата на дивото прасе, което той застреля преди три години. То пораждаше страх в двете му деца, но Димитър не искаше да го свали. Жена му беше много мила и състрадателна и с това се различаваха. Всеки я знаеше като Добрата Яна, защото когато някой имаше проблем тя му помагаше с каквото може. Въпреки че понякога се караха с Димитър, тя го обичаше с цялото си сърце и душата си даваше за него. Освен това беше и добра домакиня – готвеше, чистеше и переше с удоволствие. Когато мъжът й се върнеше от лов и беше много изморен, тя трябваше да приготви богата трапеза, та да му дойдат пак силите. За да й се отблагодари той й правеше красиви шалове и палта от лисичи опашки. Така протичаха дните на семейство Иванови.

Една сутрин Димитър се събуди много рано. Стана от леглото без да каже на жена си къде отива. Облече си ловните дрехи и излезе. Още не пропели първи петли, той вече беше събрал ловната дружина. Заминаха към гората и по пътя Петър се обади:

-          Какво ще ловим днес?

-          Знам ли бе Петре? – отвърна му Димитър.

-          Ами щом ни вдигна от леглата толкоз рано…

Повървяха още малко и Иван каза:

-          Делим поравно, нали?

-          Да, както винаги – каза Димитър.

Вече бяха доста навътре в гората и изведнъж Петър се спря.

-          Защо спираш? – попита го Никола.

-          Намерих перо от пеликан – каза той и се наведе да го вземе.

-          Някъде тука има езеро или блато – добави Иван.

-          Господа, ще ловим пеликани! – викна Димитър и избухна дружен смях.

Тръгнаха нанякъде да търсят това езеро. След половин час лутане се озоваха до него. Видяха двойка розови пеликани в гнездото им. Скриха се зад една тръстика и Никола зареди пушката си.

-          Чакай малко, – спря го Димитър – аз съм пръв!

Никола се дръпна назад и Димитър се прицели. Чу се изстрел – той беше улучил единия.

-          Майстор съм – похвали се ловджията.

Мъжете се приближиха до гнездото и видяха, че там има две яйца. Иван посегна да ги вземе.

-          Не! Остави и за другия месец! Не знаем дали сме уцелили женската.

Димитър погледна във водата и видя мъртвата птица да лежи безжизнена, разперила криле. Кръвта й беше обагрила водата в червено.

-          Да си вървим, – рече той – по пътя можем да срещнем някой заек, искам да завърша колекцията си от лапи.

Ловците се прибраха, но не срещнаха дивеч.

Когато другият пеликан се увери, че вече е безопасно излезе иззад тръстиката. Приближи се до мъртвия си партньор и нежно погали тялото му. Димитър не беше уцелил женската и тя можеше да продължи да мъти. Пеликанът се питаше как хората могат да бъдат толкова безчувствени. Но нямаше кой да му отговори…

Ивайло Нелиев Ивайлов

години: 12 г.

гр. Божурище

Учител по БЕЛ: Лидия Косева

Перо от пеликан

В малкото китно село Мечта животът вървеше като по вода. Реката огласяше с румоленето си всяко кътче на това тъй красиво място. Поляните бяха обсипани сякаш с нежен прашец и свежата  им зеленина радваше всеки минал от тука човек. Небето подканяше с яснотата си всеки съзрял се в него селяк да се справи с тежката работа с лекота и бурен смях. И тъй в това селце животът, като китна песен бе.

На поляната при шумулящото поточе бе разположена малка синя къща с бели кепенци. Може би ще се зачудите защо е тъй странен цветът на тази къща и с право това си е за чудене, защото всички други къщи в селото бяха бели, но тази се открояше от останалите. На оградата на тази къща имаше рисуняк, който Мара кметицата виждаше като странно полу оголило се дърво, а децата от селото често спореха дали е просто драскулка нелепа или е някакво птиче перо.

Обитатели на синята къща бяха баба Йовка и челячето й Стоянчо. Може би сте се досетили, че поначалом цвета на къщата не е бил син, а подобно на другите бял, но още когато Стоянчо беше малко дете помоли баща си да направи къщата по подобие на небе.

От бебе Стоян беше ревлив, но щом се вглеждаше в необятната синева замлъкваше малкият веднага. В небето той виждаше яснота, която другите подминаваха с лека ръка, то беше за него най-красивото нещо на тази Земя, което виждате е обикнал още щом се е появил на света.

Стоянчо беше в състояние да прекара безрой часове легнал на двора и скръстил ръце вгледан в просторното, красиво небе. Поради тази си страст той беше странен за дргугите деца, те не го разбираха и му се смееха на мига щом го зърнат да ходи по пътя така с повдигната нагоре глава. В облаците момчето откриваше фигури на митични герои, странни създания, диви животни и още какви ли не същества, за които той разказваше дълго след това на своята баба Йовковица.

Баба Йовка беше  побеляла старица, с небесно сини очи на видима възраст около шестдесет и три. Ръцете й бяха напукани от тежкият труд на полето, но въпреки всичко тези ръце за Стоянчо бяха най-нежните. Щом завалеше в селцето, баба Йовка прибираше момчето и двамата гледаха през прозорчето и слушаха  шепота на полъхващият вятър и биещите се  в земята капки. Йовковица изпитваше някакъв силен страх от гръмките на бурите и всякаш подскачаше с тях.

Стоянчо беше малко, красиво, мълчаливо дете с бяло лице, черни коси и също толкова черни очи. Щом загледаше небето с тези очи в миг те добиваха отражението на чудните синеви. Сега той на тринадесет години бе, но още малко  ще порасне и ще стане мъжле. От малък без майка е порастнал той, но баща му Бойчо за него полагаше грижи безброй.

Преди пет години обаче, когато възрастта му крехка бе баща му изчезна като дим в ясно небе. Една вечер си легна Стоянчо кротко в леглото, Бойчо го зави и остави го да спи. На сутринта щом разбра, че баща му е избягал нейде по света, Стоянчо доста тежко го изживя. Но Бойчо не беше избягал туко така, това знаеше само бабата. Предишната вечер, когато Стоянчо затвори очи, навън страшна буря се изви. Баба Йовка прати Бойчо за дърва и за това тя никога не си прости и до сега. Измежду дърветата Бойчо от страшна мълния беше повален и свидетел на това стана старата жена. Бързо тя изтича при сина си, но напразно сдържаше вика си. Бойчо стана жертва на небесните закони, бабата много сълзи за него пророни. Докато галеше неговите клепки, на земято до тялото му тя съзря странни птичешки пера. Взе едно от тях в ръка и го прибра в една кутийка сребърна в стаята си близо до прозореца. Сега за Стоянчо тя едничка си остана, поради липсата на неговата мама. Наложи се да го излъже, за да му спести почернените пълни с мъка дни. И така за двамата животът продължи.

Един ден Стоянчо си лежеше на тревата, правейки обичайното, съзерцавайки се в небесата, в пухкавите облачета този път съзря странна птица с дълга човка, разперила не по-къси крила и с жабешки, къси крака. Тя се бореше с някъв облачен, голям мечок, на който погледът беше доста суров. Щом в къщи се прибра, Стоянчо разказа на баба си за картинените облачета, които бяха видяли неговите очи. Бабата с интерес слушаше на внучето словата, но не вникваше в нещата.

Доста време се измина, мина около година и половина, животът в селцето си течеше, Стоянчо пак някъде из облаците се въртеше. Баба Йовка чистеше из къщи, и ненадейно пред погледът и се изпречи сребърната кутийка, в която преди шест години и половина тя сложи онова перо. Спря се бабата, загледа перото и се зачуди от какво ли нещо е това . И гледайки го се реши да попита някой от по-висшите среди. Грабна го и се запъти към дядо Мирковата къща.

Дядо Мирко беше учен на младини и остър ум носеше под белите коси. Щом видя перото дядо Мирко се опули и на глас се той почуди, веднага позна на коя птица е перото, но очудването му беше защото изчезнал вид беше тя и не се срещаше вече по тази земя. Пеликан се нарича тази чудновата птица. Баба Йовка щом разбра хукна вкъщи веднага и когато Стоянчо се прибра, тя му връчи пеликанското перо и не му обясни от къде е и защо. Стоянчо се зарадва много на този интересен дар и сам си науми, че това перо сбъдва мечти.

И така Стоянчо от село Мечта имаше само една едничка мечта да се завърне баща му където и да е сега. Ден и нощ перото в ръчичките си държеше и желанието си мълвеше.

Един ден, загледан в небето, той не разбра кога се е стъмнило, и видя в далечинита падаща звезда, в този миг с перцето в ръка той желанието си изкрещя.

Не се мина много време, докато една вечер на вратата на Йовковица се почука, Стоянчо вече спеше, а бабата над него бдеше. Тя побърза да отвори, но кого да види на вратата… сина й Бойчо пред нея стоеше и за нея първоначално това привидение беше. По бузата майчина се търколи сълза, метна се на земята и зацелува Бойчовите крака. Това наистина Бойка беше, тук на крака, прав стоеше. Спомняше си той сега само, че бе отишъл да вземе дърва.

На сутринта Стоянчо се събуди и потърка очи, тогава видя своя баща, прегърна го и от щастие не спря да подскача. За този ден той дълго си беше мечтал и чак когато се посъвзе той осъзна, че баща му е тук благодарение на бабиното перо и за него той направи едно, нарисува с блажна боя на оградата на дома перо пеликанено, което сбъдна най-съкровенната му мечта.

И така Стоянчо, баща му и бабата заживяха щастливо, както преди и сега, в малкото китно село Мечта.

Вилия Миткова Михова

години: 18г.

гр. София

Перо от пеликан

Беше 1893 година. Момичето се казваше Мери. Имаше пеликан на име Челси.  Мери много я обичаше.

Един ден Мери и Челси излязоха на разходка. Челси летеше в небето, когато изведнъж  се чу  звук в храсталака. От там излязоха вълци, които нападнаха Мери, а Челси слезе на земята и се опита да я спаси. Но Мери падна в бесъзнание и Челси се опитваше да я свести – галеше бузите и вееше с крилата си.

Изведнъж се чу изстрел. Вълците побягнаха, а Челси се строполи на земята. След известно време Мери се свести и  видя Челси да лежи на земята. Побърза  да я отведе до най-близката болница за птици.

Мери всеки ден ходеше да я посещава докато не разбра,че Челси е мъртва. Мина известно време и Мери отиде до гнездото на Челси. Там видя, че тя има малки пиленца. Но тя намери и още нещо – едно перо от пеликан – перо от любимата и Челси.

Мери отглеждаше пеликанчетата усилено, за да не преживеят нищо лошо.

Радостина Арабаджиева

години: 12

град: Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева

Синьото перо от пеликан

В един слънчев ден през лятото един пеликан бил много ядосан на семейството си. Той решил да тръгне по света и заминал за Антарктида. Взел си запаси – сушена риба и вода – и без да се обади на семейството си, тръгнал. Семейството му се тревожело много да не би да не се върне повече.

Летял, летял цели три месеца и пристигнал. Там той видял, че е много студено, но нали искал да разбере какъв е животът там, останал.

След известно време запасите му свършили. Отишъл на едно езеро и започнал да търси риба. Но не открил. Минало известно време и той започнал да се натъжава. Казвал си, че вече неговото семейство сигурно не го иска и няма при кого да отиде.

Един ден пеликан от Южна Америка пристигнал в Антарктида и попаднал при натъжения пеликан. Попитал го защо плаче, а той му разказал всичко. Станали много добри приятели, но натъженият пеликан решил вече да си тръгва.

На другия ден той си тръгнал. По пътя  се изморил и решил да спре на едно островче. Когато кацал на едно дръвче, от небето паднало едно перо.То било синьо. Пеликанът се сетил,че само майка му имала сини пера. Перото му прошепнало,че има право на три желания. Пеликанът си пожелал да се върне по-скоро при семейството си, всички да бъдат здрави и да живеят заедно в мир и спокойствие.

След три дена пристигнал и се учудил, че перото му е изпълнило желанието. Пеликанът си заживял със здраве,честност и мир!

Симомила Станева Станева

години:12

град Обзор

Учител по БЕЛ: Маруся Дерелиева