Tag Archives: ПЕРО от ПЕЛИКАН

Перо от пеликан

Представих си, че се казвам Мартин и съм на 12 години. Тъжен съм, отчаян и песимистично настроен към всеки и всичко. Имам да разрешавам два проблема. Първият е да поправя слабата си оценка по литература, а вторият – да намеря начин да върна татко вкъщи или да свикна с мисълта, че той вече не е част от живота ми.

За да се слея напълно с образа на главния герой от романа „Перо от пеликан“ се качвам на влака от София за Бургас. Пътувам цяла нощ и пристигам рано сутринта на гарата. Чувствам се така, сякаш животът ми лети пред мен като дълга пътека, която не води никъде. Моят живот няма цел. Как да променя всичко това?

Тръгвам към езерото „Вая“, за да разсея болката си. Избирам това очарователно място, защото там сме били безгрижни и щастливи всеки път, когато сме го посещавали – мама, татко и аз.  Приближавам зеления тръстиков пояс и сядам на брега. Но колко жестоко! Дори езерото има цел. То е необходимо условие за съществуването на множество водолюбиви растения и птици. Изглежда навсякъде ме очаква едно и също послание. Лягам и заплаквам. Сигурно отстрани изглеждам като самотен остров сред океан. Скоро изпадам в такова състояние, че си мисля, че никой и нищо не може да ми помогне да го превъзмогна.

Но неочаквано и за мен, чудото стана… Изведнъж слънчевите лъчи пробиват облаците и се отразяват като златни нишки във водата. Лежа, радвам му се, и си мисля как ще поправя двойката по литература. Темата е: „Сияйната светлина на утринното слънце“. Получих я, защото нямах домашно, а причината е проста – не знаех за съществуването му, защото същия ден мама не ме събуди за училище.

Трябва да го напиша, за да премахна вината от мен и от майка ми. В него ще вложа всичките си чувства, усещания и знания. Ще го направя интересно и увлекателно.

Топлото слънце ме накара да се почувствам така, сякаш се обръщам и гледам в друга посока – не с лице към миналото, а напред към бъдещето. И пред мен вече стои въпросът: Какво ще е това бъдеще?

Мигът, в който този въпрос се оформи в съзнанието ми, аз вече знаех със сигурност, че през този ден ще получа знак. Задачата ми е правилно да го изтълкувам. Иначе той няма да има никакво значение за мен. За част от секундата затворих очи и си представих свят, различен от този, който познавам. В него бащите не напускат синовете си, а учителките не пишат слаби оценки. Когато отварям очи виждам във въздуха летящо перо. То пада близо до мен. Ставам, взимам го и го оглеждам внимателно.  Слънчевите лъчи го карат да сияе и да изглежда вълшебно.

Установявам, че перото е на пеликан и то не какъв да е, а точно кафяв. То е моя знак от съдбата , който очаквах. Чувствам се свободен и щастлив като птица. За мен това перо е свещено. Взимам го в лявата си ръка (с нея пиша) и направих план на домашната си работа върху езерния бряг: 1. Описание на слънчевите лъчи; 2. Слънцето – източник на енергия; 3. Слънчевата топлина – необходимо условие за живота на водните растения и птици; 4. Слънчевите лъчи – извор на радост и щастие.

Желанието ми е, когато порасна, да напиша книга по тази тема, а дотогава – ще трупам знания и опит. Те ще ми помогнат да разреша и втория си проблем. Решавам да се обадя на татко и „по мъжки“  да си поговорим. Ако има начин и иска ще бъда щастлив да се върне вкъщи. Но ако не желае, животът продължава. Аз ще се старая да бъда опора на мама, никога няма да я разочаровам или обидя.

Успокоявам се от взетите решения и поемам обратния път за дома, но в ръцете си здраво стискам намереното пеликаново перо. То е моята вяра в бъдещето, което ме променя и ми помага да взимам правилни становища. Ще го нося винаги с мен, от сега нататък ще е мой талисман. То ми помогна да се превърна от отчаяно и тъжно момче в решителен и свободолюбив пеликан.

Илиян Тонев Тодоров

години: 13

град: Мездра

Полет

Като всяко диво и непослушно дете малкият Ники се събуди готов за нови и неочаквани приключения. Усещането, засилено от факта, че лятната ваканция току що бе започнала, го изпълваше с енергия. Слънцето повече нямаше да го гледа подигравателно, докато той и останалите му приятели се мъчат над аритметика, граматика и каквото там още се учи в четвърти клас. Вече всички уроци, които до вчера знаеше наизуст, се бяха изпарили от главата му. В нея се оформи Царството на приключенията и дивотиите, а Ники беше неговият цар, винаги готов да поведе себе си и приятелите си в поредното безотговорно лятно изживяване.

Той облече старите, разпрани, изпоцапани дънкови панталонки и любимата си синя тениска. Играта започна с отварянето на вратата на стаята му. Моментално той се превърна в шпионин, чиято тайна мисия беше да се измъкне от къщата незабелязан от родителите и голямата си сестра. Ники ловко избегна препятствията и радостно извика, когато външната врата се затвори зад гърба му.

Следващата игра беше по- сложна, но не по-малко забавна. Той приклекна, изпъна единия си крак назад, а другия остави свит, подпря се на двете си ръце и си каза: „Готови! На старта! Старт!”. Набра скорост и ловко избегна всички пешеходци. Задъхваше се, но дивото гласче в главата му напомняше да не спира. След пет минути стигна до малкото езерце в парка и се строполи на тревата. Сега можеше да си почине, докато дойдат останалите му приятели. Загледа се в небето и малките бели облаци. Чуваше щурците в тревата и птичките по дърветата. От време на време се обаждаше някоя чайка, отдалечила се от Черноморието. „Да се поразходи”- мислеше си Ники. Той знаеше накъде да тръгне, за да стигне до морето, но и знаеше, че би му отнело дни в горещото слънце и студени нощи в компанията на комарите.

Ники се усмихна и се претърколи по корем. Видя нещо дълго и черно на една ръка разстояние от него. Любопитен, като всяко друго дете, се протегна и сграбчи непознатия предмет. Оказа се перо. Прекалено дълго, за да е от гълъб. Недостатъчно дълъго, за да е от щъркел.

Ники се изправи и загледа перото с такова очарование и желание за знание, сякаш всеки момент то щеше да проговори и да му разкаже историята си, въпреки че той искаше сам да разбере и да стигне до истината. Вгледа се в перото, прокара пръстите си по него, погъделичка крака си с него.

Спомни си, че преди време с класа му ходиха на екскурзия до резервата Сребърна и там видя пеликани… и много пера. Точно като това – дълги и черни. Ники се усмихна доволен, че е стигнал до истината без ничия помощ. При мисълта, че ако приятелят му Васко беше намерил перото, веднага щеше да изтича и да попита някой възрастен от каква птица е вместо да потърси сам истината, както бе направил той, му стана още по- хубаво. Сега трудното. Как това перо се бе озовало тук? Защо само едно? Защо точно тук, на тази полянка, където си играеха с приятелите му. Ники погледна към езерцето в парка, но не видя пеликани. По време на екскурзията научи, че те живеят главно около реки и езера. Тогава къде беше собственикът на перото? Ники се взира в перото и мисли, докато мозъка не го заболя. Любопитството обаче го накара да забрави болката и да продължи да търси. Накрая очите му светнаха, извежднъж стигна до истината.

„Навярно перото е на пеликан, който току що е завършил училище. На пеликан, който сутринта се е измъкнал тайно от семейното гнездо в търсене на приключения и игри точно като него.” Момчето си представи как, докато родителите му спят, малката птица се отдалечава на пръсти от тях, поглеждайки назад, за да се увери, че не ги е събудил. След това разперва криле и полита към синьото небе. След като научи тази истина не беше трудно за Ники да разбере, че перото е на пеликан, на който му е писнало да лети само над реки и езера и като него иска да види обширното Черно море. Отговорите сами си идваха на мястото, а усмивката на малкото дете се разширяваше все повече и повече, с всяка следваща мисъл.

Ники се изправи, хвана перото в едната си ръка и започна да маха нагоре надолу. Затвори очите си и се усмихна. Краката му се отделиха от земята, ръцете му се превърнаха в криле. Когато се издигна достатъчно се насочи към морето и полетя с пълна скорост към него. Пред него се появи синьо- зелената вода, от време на време по нея се виждаха малки бели вълни. Водните молекули се завъртаха и образуваха пяна. Ники чуваше шумоленето на вълните, шушукането на мидите и камъчетата по пясъка. Чайките кряскаха около него. Солената вода изпълни ноздрите му, а вятърът насълзи очите му. Той се усмихна почти вкусвайки солена вода, примесена със свобода.

Някакъв шум, чужд на морето, го изкара от фантазията му. Той спря да маха и отвори очи, приятелите му го гледаха странно. Веднага след това всички избухнаха в смях и му махнаха да тръгва с тях, след което  се обърнаха и се затичаха към езерцето. Ники погледна вече разрошеното перо и нежно го постави на тревата, където го бе намерил.

Утре отново щеше да полети над морето заедно с вълшебното перо от дивия и непослушен пеликан.

 Доротея Михайлова

            години: 17

            град: София

Перо от пеликан

Тази нощ отново прекарвам на един къмпинг, откъдето се вижда езерото „Сребърна”. Лято е и за нищо не света не мога да накарам тялото си да се отдели от красивата и прохладна гледка на водното огледало. Чернотата на небето се е изтеглила в ъглите му сякаш че уплашена от меката, но настойчива светлина на пълната луна. Не си спомням някой да ми е казвал защо езерото се казва именно „Сребърна”, но сега, като гледам бялата лунна светлина, полегнала върху черното езеро, усещам, че винаги съм знаела отговора.

Когато бях на дванадесет години често със семейството ми гостувахме или пък канехме семейството на леля ми. Големият им син беше с половин година по-малък от мен, но винаги сме си играли като брат и сестра. Помня, че веднъж, когато гостувахме на леля Деси (така се казваше тя), любимият ми братовчед Марто го нямаше. Питах къде е, а те все увъртаха и не ми казваха. Накрая се измъкнах от масата крадешком и на пръсти стигнах да неговата стая. Почуках предпазливо и част от мен беше сигурна, че го няма, но вратата скръцна и се отвори съвсем малко. Когато видя, че съм аз, Марто бързо ме издърпа навътре и отново затвори вратата. Излезе, че е наказан несправедливо. Получил двойка по литература от онази госпожа, която не знаеше със сигурност чие е болното дете в разката „По жицата, но пишеше двойки на поразия, ако не знаеш името на свещетната крава в скандинавската митология.

Всеки, който познава тази „учителка” можеше да разбере, че това е несправедливост, но родителското тяло се оказа неспособно да допусне, че в даден спор може да е виновен възрастният, а не детето. Както си седяхме в тъмното, Марто се сети за нещо и се разтършува из шкафовете. Намери, каквото търсеше и ми го подаде. Очите ми бяха свикнали с мъжделината светлина, която се процеждаше през завесите и аз видях, че това е тефтерче. Погледнах братовчед си въпросително и той ми обясни, че тъй като на следния ден заминавали на почивка и нямало да бъдат на рождения ми ден, той ми давал предварително своя подарък. Беше тефтерчето му със сънища. Винаги съм знаела голямата му мечта да стане писател. Много свои текстове ми беше чел, но никой не беше и на половина толкова добър, колкото записаните му сънища. Мартин знаеше, че много ги харесвам и ми ги подари. От коридора се разнесоха крясъци и без да се усетя нашите нахлуха в тъмната стая и ме затеглиха към вратата.

Тази нощ двете семейства се скарали. Тази нощ за последен път видях братовчед си. Повече не ни разрешиха да си играем. А сега аз отново държа същото тефтерче. Много съм го пазила, но седемте години, откакто е у мен са се отразили и подвързията му е олющена на места от дългото препрочитане. След няколко часа ще настъпи денят, в който подаръкът ми за дванадесетия рожден ден се срещне с човека, който ми го направи. Уговорихме се да се срещнем тук, на стария къмпинг. И двамата сме вече пълнолетни, така че родителският контрол е достатъчно разхлабен, за да е възможна срещата. Отново разтварям зеленото тефтерче. Намирам съня „Перо от пеликан” и се зачитам в познатите разкрачени букви.

„Тази нощ в съня ми беше студено и тъмно. Не знам до колко всичко беше реално, но определено повярвах в него. Ето го и него:

Двама мъже вървяха мълчаливо в дълбокия сняг. Бяха облечени с ловджийски дрехи и носеха мрежи и примки за улавяне на птици. Личеше си,че се познават от скоро, защото изобщо не се съобразяваха един с друг и трудно се координираха. Това бяха двама бракониери. Единият беше среден на ръст с жилаво лице и примитивен поглед. Имаше нещо страшно, нещо лудо в тези черни рогожински очи. Тук страстта не бе породена от безумна любов като в романа на Достоевски, тук това беше страстта да ловуваш, да убиваш. Спътникът на този страшен човек беше прегърбен, но сух и висок. Той стъпваше по-несигурно и при най-малкия шум подскачаше като диво животно. Двамата подсмърчаха от лепкавия крайдунавски студ. Нощта беше черна, но езерото излъчваше бледо сребърно сияние. Бяха стигнали до резервата „Сребърна”. По едно време високият човек се спря и пошушна нещо на спътника си. Мъжете приседнаха на замръзналата земя под една голяма ела. Без предисловия сухият човек започна да моли нещо другия.

-                          Моля те, дай да се връщаме. Току виж ни хванали. Пък дори и да не ни хванат, ти ще спиш ли спокойно, ако да речем в други ден чуеш по новините „…така и така вече изчезнали и последните пеликани” и се сетиш, че ти си хванал един?

Другият мъж гледаше през цялото време в лицето на говорещия и очите му святкаха с горещия черен пламък на безумната решителност. Нещо цинично и безскрупулно излъчваха тези очи. Най-сетне той проговори тихо, но твърдо.

- Ти искаш ли детето ти да оздравее?! Що за баща си да цениш живота на

някаква си птица по-скъпо от този на собственото си дете?! Ако ще се отказваш, прав ти път! Аз тая работа и сам съм я вършил.

Нещастният баща погледна безпомощно и зададе последен въпрос.

-                          За нищо на света ли няма да спреш преди да хванеш птицата?

-                          Има само едно нещо, което би ме спряло и то е толкова вероятно, колкото и бракониерството да изчезне някога. Жена ми, лека й пръст, ми казваше всеки път преди да изляза на лов: „Видиш ли перо да пада от птицата, остави я да живее, защото ти праща знак, че си има възлюбен и те моли да я оставиш.”

След това признание мъжът стана рязко и тръгна напред без да се интересува дали го следват. Двамата бракониери стигнаха до брега на езерото и се огледаха. Изведнъж по-ниският посочи рязко към тръстиките. Там лежеше къдроглав пеликан. Мъжете предпазливо закрачиха към него. Бяха на седем-осем крачки от птицата, когато тя ги усети и се вдигна във въздуха с онзи дрезгав крясък, характерен за пеликаните. Черноокият бракониер се прицели да я свали с пушката, но в този момент другарят му го бутна силно и преди да понесе ударът на приклада по тялото си успя да посочи небето. На сребърната светлина едно перо от пеликан танцуваше в безветрената зимна нощ. То описваше нежни спирали над езерото и мъжете го гледаха в захлас без да помръдват.

Това сънувах аз и изобщо не знам дали е реално, но съм сигурен, че се събудих от едно перо на пеликан, което гъделичкаше бузата ми.”

Едва съм дочела познатия сън и съм заспала. Събудих се късно на другия ден и когато отворих очи, слънцето ме заслепяваше, а нещо меко гъделичкаше бузата ми. Беше перо от пеликан, а братовчед ми Мартин майсторски го разхождаше по лицето ми и се смееше. От големите му детски бузки не бе останало нищо. Над мен стоеше едно голямо момче или млад мъж, както предпочитате. След седем години раздяла най-после прегърнах любимия си братовчед и приятел от детството. На тревата стоеше зеленото тефтерче отворено на последния прочетен сън, а до него се търкаляше изоставеното перо от пеликан.

Дарена Миленова Славова

години: 14

град: Варна

Перо от пеликан

Сестра ми, малко момиченце на шест години,с красиви бадемови очи и дълга кестeнява коса, не се чувстваше добре от известно време, болеше я главата, цялата гореше и й се виеше свят. Давах и да си хапне супа, но тя го отказваше, защото нямаше апетит. Чудех се какво да направя, за да я излекувам, но всичките методи, научени от баба, не помогнаха. Тогава реших да я закарам до съседното село. То, макар и малко, беше известно с единствената магия, която беше останала по света. Там имаше пеликан, който изцеряваше всеки, който го докоснеше.

На следващия ден натоварихме старата дървена каручка и потеглихме. По моите сметки пътят трябваше да бъде три дни. Пътувахме и пътувахме, а на сестра ми и ставаше все по-зле. Сложих и студен компрес на челото, за да и снижи температурата.

Стигнахме до Тъмната гора. Не знаех защо са я кръстили така, но бях чувал какви ли не страшни истории за нея. Първоначално се боях да мина през нея, но бях готов на всичко, за да помогна на сестричката ми. Починах си за пет минути, поех дълбоко въздух и ударих магарето с камшика. Навлязохме във вътрешността на гората и чух някакъв шум от един голям храст. Повечето деца биха тръгнали към храста, но аз не бях такъв. Аз бях едно скромно и страхливо дете, което се боеше от много неща.

– Разбързай се, нямаме време за губене – казах аз. Толкова ме беше страх, че можех да чуя сърцето си как тупти, а на всичкото отгоре и ръцете ми трепереха.

Стигнахме до едно поточе. Бяха изминали два дни и реших да спрем да си починем за малко. Полегнах на тревата, а сестра ми се чувстваше малко по-добре и стана, за да се поразтъпче малко. Щом стана краката я заболяха, но реши да се поразходи из красивата поляна. Тя цялата бе покрита с пъстри цветя и стотици пеперуди, които летяха една след друга и образуваха различни,но все по-красиви фигури. Наистина пеперудите бяха като вълшебни,по крилата им имаше всякакви форми, все едно бяха рисувани. Сестра ми бягаше след тях и изобщо не личеше, че е болна, а напротив – ако някой случаен минувач беше минал щеше да види как радостта грее от лицето и. Кратката почивка свърши и бяхме принудени да продължим с пътуването си. Като се качвахме на каручката, отново чух някакъв шум. Този път любопитството бе по-силно от страха и реших да видя откъде идва. Огледах се наоколо и единствено видях едно голямо ябълково дърво. Тръгнах към него с малки крачки и погледнах зад него – там имаше един пеликан. Той беше толкова красив. Очите му излъчваха такава невинност, а по погледа му разбрах, че не е ял нищо от доста време. Погледнах крилото му и забелязах рана.

– Той е ранен! Какво ще правим? – бяха първите думи, които минаха през главата ми.

Не знаех какво да правя. Бях готов да тръгна към селото, но не исках да оставя пеликана, затова счупих един остър клон и отидох до реката. Изчаках да мине някоя риба и да я хвана. В това бях доста добър, защото обичах много риболова. Чаках, чаках и започнах да се изнервям.

– Защо не минава риба? – чудех се аз. И ето, че чакането ми приключи. Мина една малка червеноперка и аз моментално забих клона в нея. Хванах я от първия път и бях много доволен. Сложих рибата до пеликана и той веднага я изяде. Погледна ме с поглед, изпълнен с благодарност. Не исках да оставя пеликана на произвола на съдбата и реших да го взема с нас. Сложих го до сестра ми и той веднага се сгуши в нея. В този момент тя се изправи и скочи от каруцата.

– Къде отиваш Мими? – попитах я аз.

– Батко, оздравях, няма ми нищо.

Обърнах се и видях, че пеликанът беше изчезнал. Там имаше само едно перо. Взех го и го пъхнах във чантичката си. Чудех се какво е станало, но все пак сестра ми беше оздравяла и аз се чувствах на седмото небе от щастие.

– Върни се, потегляме към къщи – казах на сестра ми.

Тя ме послуша и скочи до мен. Бях се изморил и и дадох  да покара магарето. Тя се зарадва много и хвана юздата. Аз се облегнах на рамото на сестра ми и затворих очи за малко. Като ги отворих видях, че тъкмо спирахме пред старата ни къщурка. Мина известно време и чух как бабите говорят, че в съседното село вълшебния пеликан бе избягал. В този момент разбрах, че сме се срещнали точно с вълшебния пеликан, а перото му още стои в старото нощно шкафче.

Бердж Драганов

години: 14

град: Бургас

Учител по БЕЛ: Добрин Казаков

Зов на пеликан

Перцето, леко като снежинка се завъртя пред погледа ми и незнайно как кацна върху носа ми – леко пухче, галещо ме като пролетен  слънчев лъч. Духнах с устни към него, за да го прогоня нежно, но не то не искаше да си отиде. Тогава внимателно го взех в ръката си – перо от Пеликан!  Вгледах се в нежната му  бляскавост и забелязах малко сиво-черно петънце. Не му отиваше и поисках да го махна, но то беше много упорито! Пуснах струя вода в банята и се опитах да го измия, но петното си стоеше все така като някаква черна дупка в копринено небе. Изтърсих го и капчиците вода се рапиляха по ваната. Една, обаче, остана да виси от измокреното перце. Упорита капчица,която много приличаше на сълза. Вгледах се и от тази сълза незнайно как в погледа ми се изля изведнъж невероятна картина!

В началото си помислих, че е пустиня, но скоро открих, че е просторен бряг, който се къпе в огледалната повърхност на океана. Докато се взирах в тази картина, водата започна, отначало леко, след това все по-силно и по-силно да се раздвижва, докато накрая се появиха големи вълни, които яростно се хвърляха върху брега. Всяка от тях  носеше в обятията си големи бели и сиви петна, които изхвърляше върху пясъка. Вгледах се и дъхът ми спря – океанът изхвърляше стотици мъртви делфини и пеликани. Един след друг труповете намираха своето място върху ивицата земя, докато накрая не остана дори  малко свободно късче от нея и тя заприлича на една огромна човешка вина! Толкова огромна, че не знаех как въобще земята можеше да я побере!

Капчицата от  перцето пред мен се премести в окото ми и картината изведнъж изчезна. Погалих перото и видях, че тъмното петно по него си беше още там, но аз вече не исках да го изтрия.

Седнах до бюрото си, взех лист, потопих перото от Пеликан в туша си и написах тази история. Тя не е вълшебна, не предизвиква усмивки и добро настроение, но  е родена от една мечта за доброта, обич и отговорност. И ако докато я четете една малка капчица се появи и във вашите очи, знайте, че това е зовът на Пеликана!

Християн Димитров Трифонов

години: 12

град: Варна

Перо от пеликан

   Живеех в таванско помещение на нова кооперация в центъра на Варна. Имах точно две неща, без които не можех – хладилник и тоалетна. Всичко друго бе заменимо. Заменими бяха стъклата на прозореца, дюшека на леглото, покривките за маса, местата за сядане, големият стар телевизор, белите чинии в шкафа, хлебарките, бельото, тоалетната хартия, крушките за лампата, белите листи и химикалът. Все заменими неща. Но ако го нямаше хладилника с отворените консерви и парчето кашкавал, то целият ми живот щеше да загуби своя смисъл! Ако не беше тоалетната – единственото място, където реално можех да бъда „себе си”, ако изобщо съществуваше такъв израз, то със сигурност щях да съм изгубила лика си.

Обичам да слушам музика и да си галя миглите. Обичам да ям, но не обичам да пия вода. Обичам котките – често им говоря, а и те ми отговарят. И с тях съм себе си, но не напълно. Все някога идва моментът, в който трябва да се обърна към алтруиста в себе си и да им сипя мляко и кренвирши. Те не казват „благодаря”. Затова ги обичам. Кому е нужно да чува думата „благодаря”, знаейки, че жестът му ще бъде забравен за отрицателно време? Уви, няма думи, които да усилват човешката памет.

Котките обичат птиците. Птиците не обичат котките. Поредната несподелена любов с лош край. Птиците биват изядени.

Имаше една котка. Тя бе специална. Беше с цвят на мляко с кафе. Очите й бяха сини. Не бе породиста – улична превъзходна. Затова бе толкова мила и обичлива. Най-вече към птиците. Нарекох я Мишел. Не умееше добре да маскира бушуващите емоции в себе си. Видеше ли птица, страстта в нея изригваше като Везувий и заливаше крехкото пърхащо същество.

Един ден я видях да се разхожда доволна. Измежду зъбите й се подаваше красиво дълго бяло перо.

„Отново е споделила любов”, помислих си.

Мишел се запознаваше с всякакви пернати индивиди – гълъби, гларуси, кокошки, папагали. Веднъж бе попаднала на лебед, но не успя да се доближи до него. Това остана нейната най-силна несбъдната любов. Лебедът принадлежеше на водата. Оттогава водата бе смъртен враг на Мишел.

Бялото перо в устата й не бе лебедово. Не знаех какво е. Не бх достатъчно запозната с животинския свят. Не четях книги за животни. Аз само набюдавах.

В далечината зад Мишел видях силуета на човешка фигура, от която стърчаха разни неща. Движеше се като страховитите „зомбита” от някой хорър. Хората днес са полудели по „зомбита”. Дали и аз не полудявах? Силуетът крещеше, ръкомахаше и замеряше Мишел с камъчета. Аз вдигнах косматото нежно същество и започнах да викам в отговор на зомбито. А то ставаше все по-голямо и по-голямо. Ние с Мишел ставахме все по-малки и по-малки. Точно преди да потънем в земята, аз видях лицето на зомбито. Дълги изкуствени мигли закриваха като зловещи завеси сините безизразни очи. Ярко червило придаваше кръвожаден вид на огромната уста. Върху кожата на лицето имаше още една кожа. Наричат я „фон дьо тен”. Върху рядката прошарена коса на зомбито стоеше килната огромна шапка, от която тук-таме стърчеше по някое дълго бяло перо. Същите пера висяха и от деколтето на натруфената рокля.

-    ПУСНИ ТОВА КОСМАТО ЧУДОВИЩЕ НА ЗЕМЯТА! ЩЕ ГО ОДЕРА!

-    Не се доближавай до моята Мишел! Няма да ти позволя да я превърнеш в зомби!

-    ТВОЯТА МИШЕЛ ИЗЯДЕ ПЕРАТА ОТ ШАПКАТА МИ!

Аз бях ужасена! Как можа? Мишел е помислила това страшилище за птица и се е влюбила в него? Що за акъл? Що за очи? Що за вкус?

-    Аз ще се оправя с нея. – казах възможно най-спокойно и отведох Мишел в таванското помещение.  Седнахме в леглото една срещу друга. Мишел кротко си ближеше лапите, но явно усети сериозността на положението, тъй като избягваше да ме гледа в очите, както обикновено правеше.

Погалих я зад ушите.

-    Виж, знам, че обичаш пернати, но не всичко, което има крила лети, нали така? Ние хората сме странни – обичаме да се оприличаваме на всякакви животни, а дори и да не опитваме, пак го постигаме. Не се връзвай на човешките маски! Онова там не беше птица. Онова там щеше да те унищожи, вместо да те нахрани.

Мишел ме гледаше с големите си очи, а муцунката й леко помръдваше. Езичето й се показваше почти незабележимо – тя винаги се плезеше, когато се опитваше да разбере какво й говоря. Ала мисълта й бе другаде – в шапката на зомбито. А това зомби също обичаше птиците. Обичаше ги толкова силно, че не можеше да се раздели с перата им. За моя най-голяма изненада, зомбито се бе преместило наскоро на първия етаж в кооперацията. На неговата тераса кацаха врабчета. На моята – чайки.

Откакто ми се наложи да виждам зомбито всеки ден в близкия магазин за хранителни стоки, аз започнах да си съчинявам какви ли не истории за него. Всичко в къщата му сигурно бе пухено. Възглавници, завивки, столове, играчки, телевизори, шкафове. Сигурно дори хладилникът му бе пълен с пух. В пералнята му всеки ден се въртяха перушини. Зомбито разбъркваше кафето си с перо, пишеше с перо, чистеше си ушите с перо, режеше плодове с перо. В моя въображаем свят, зомбито бе най-отвратителното създание. То ловеше птици, оскубваше ги и след това ги пускаше голи и беззащитни из улиците. Мишел щеше да се влюби в зомбито още повече, защото й бе много по-лесно да гони голи пилета на улицата, отколкото да ги търси из облаците. Голи пилета на улицата нямаше. Или Мишел ги изяждаше преди да ги видя, или зомбито ги прибираше в мазето, чакайки да им поникнат нови пера, които да оскуби.

Перата от шапката й се оказаха от пеликан. Така се говореше, така говореше зомбито. Беше се погрижило всички от кооперацията, че даже от съседните блокове, да разберат за греха, който извърши Мишел. А тя не го осъзнаваше и продължаваше да ходи след зомбито, наслаждаваща се на повея от стотиците пера, стърчащи от дрехите.

Аз обаче знаех. Пеликанът бе някъде и бе жив! Сигурно се мъчеше, сигурно си мислеше колко е грозен сега, но бе жив. Трябваше да го открия преди Мишел. Нещо в мен не ми позволяваше да приема идеята за него като котешка храна.

А аз го търсех. Търсех го в сънищата си, търсех го по пътя за магазина за храна. Търсех го в контейнерите, преди да хвърля боклука. Виждах силуета му, но все не можех да го стигна. Една нощ той ми проговори:

- Не ме търси, дете. Аз не съм част от този свят. Жив съм, но чакам. Невежите ме използваха, за да прикрият недъзите си. Чакам онзи, който ще ме погълне и смели. Аз съм тук, в чинията! Никога не съм мърдал! Приборите са до мен. Но никой не ме пожела. Никой не бе достатъчно силен, за да ме разреже. Отскубнаха само перата ми. И пак останаха грозни, по-грозни от мен.

Той бе в чинията! Чакаше да бъде изяден. А и какво друго да прави? Всеки чака да бъде изяден. Мишел също го търсеше, но той проговори на мен. Нима аз трябва да изям пеликан?

Често го виждах. Лежеше в чинията, отправил отегчен поглед към небето. А аз все не бях гладна.

Застанах пред чинията и го разгледах. Огромен клюн, голо грозно тяло. Бе по-съвършен от всяка друга птица, която бях виждала. И бе толкова беззащитен, използван, неразбран.

-    Няма ли да те боли?

-    Боли ме, когато не ме искат.

Нямаше фурна, нямаше подправки. Трябваше да го сдъвча суров. Ръцете ми затрепериха. Бях ли готова? Не знам. Но по-готова нямаше да бъда. Захапах кожата. Стиснах зъби. Не можех да разкъсам месото. Стиснах още по-здраво. Челюстите ме заболяха. Отново нищо. Започнах ден след ден да захапвам все по-силно и по-силно. Слюнката ми размекваше кожата. Все някога щях да успея. Отначало само смучех месото. После бавно бавно успявах да го разкъсам. Преглъщах, а пеликанът бе втренчил мъртвите си очи в устата ми. В тях бе замръзнал пламък надежда.

Минаваха месеци, години. Тялото ми упорито се бореше със смилането на месото. Зъбите ми бяха станали остри, озверели за още. Мишел бе единственото същество, което разбираше как се чувствам. То също бе озверяло за месо. Хищници. Двете с нея бяхме хищници за знание. Любопитни, търсещи. Очите ни непрестанно мърдаха. Слюнките ни се стичаха, когато чуехме думата „факт”. Трябваше да знаем, трябваше да ядем! Мозъците ни имаха нужда от това. Трябваше да ги храним!

Пеликанът бе хартиен. Тялото му бе изписано. Аз жадно попивах всяка дума. Перата му бяха картини, които другите не разбираха, но красяха егото си с тях. Вживяваха се като интелектуалци с пера, разбиращи от изкуство. Нямаха с какво друго да се похвалят. Не познаваха що е то морал, не умееха и да творят. Ние с Мишел ядяхме. Умовете ни попиваха соковете от света. Този наш глад за информация, за плодове, излюпени от яйцата на нечие въображение, ни окриляваше. Ние пътувахме. Ние още пътуваме. Ние сме птици.

Все някой някога ще сдъвче и моето „месо”. Имам какво да му дам, макар да не съм особено вкусна. Аз също съм хартиена. Сама се изписах. Нека ме четат. Имам какво да кажа. Нека не ме оставят забравена, нека ядат! Нека ядат и летят!

Изписах се с пеликаново перо. Зомбито още гледа от прозореца на първия етаж. Толкова много пера около нея и нито една хапчица „месо”.

Юлия Свиленова Видева

години: 18

град: Варна

Магията на перото

       Беше късна августовска вечер и той беше навел глава над листите си. Мислите му се сипеха като дъжд от буреносен облак, а уморените му пръсти със сетни сили стискаха пачето перо и се опитваха да настигнат скоростта, с която течеше мисълта му. Мастилото се разливаше по страниците му, изцапваше пръстите му и дори успяваше да заличи някои от написаните думи. Младият писател, с онзи пламък в очите и смелост в сърцето, обаче търпеливо галеше с перото листите и търсеше красотата в думите. Бедното и окаяното му състояние не го откъсваше от призванието му, защото именно писането беше неговата страст. Вече цяла седмица той прекарваше летните си нощи, стиснал пачето перо, а сутрините се срещаше с много и различни литературни критици и издатели, но никой от тях не намираше магията в словото му.

Беше поредната късна нощ, в която той бе положил лакти на масата и нежно изпълваше страниците в красиви и пленяващи думи. В огледалото срещу него се отразяваха буйните му къдрици с цвят на кестен, които скриваха сивите му, потънали в мисли, очи. Сивотата им издаваше умората му, но той бе запазил младостта и чистотата на искрения си поглед. По слабото му лице бе набола брада, а хлътналите му скули прикриваха душевния му глад и самотата. По пода на мрачното таванско помещение, което обитаваше, се виждаха следи от мастило и разхвърлени листи, а пречупените пера бяха тъжно разпилени. В посивелите му завеси се беше пропила миризмата на догорели свещи, а восъкът се разтапяше по мебелите в стаята и застиваше на място. В тази мрачна, изоставена, забравена част от света се случваше най-прекрасната магия в живота на авантюристичния писател. Любовта му към писането беше покорила съзнанието му, преследваше го дори в съня му и не му оставяше спокойствие. Той копнееше, жадуваше написаното от него да има значение за някого, да нахлуе в нечий живот и да остави трайна следа, да нарани със сладка болка, да накара нечие сърце да потръпне, да изгори и да остави белег.

След поредната му сутришна среща със студените и начумерени издатели той пое по прашните улици по пътя към дома. С наведена глава и ръце, впити в топа листи, той крачеше бавно и несигурно. В един от тези моменти, когато стъпките му монотонно се изпреварваха една друга и очите му търсеха контраста в еднообразната сива улица, той не усети как срещу него полетя силуета на едно младо, русоляво момиче, което отчаяно разпери ръце срещу него. Той усети как тялото й ще се блъсне в неговото като в бетонна стена и, от страх да не го пречупи на милиони парченца, той несъзнателно захвърли листите си и хвана момичето в топлата си прегръдка. Страниците се разпиляха из прашната улица, а сините й пронизващи очи гледаха право в  неговите. Русите й къдрици галеха грубите му пръсти, а забързаният ход на сърцето й разтрисаше земята под краката им. Младият писател срамежливо отдръпна поглед, а момичето се откопчи от здравия му хват. Закачлива усмивка заигра по устните й и, след като поднесе извиненията си, тя се представи:

-                      Името ми е Виктория – каза тихо и срамежливо и повдигна поглед, за да прецени реакцията му. Той се усмихна бодро и със завидно самочувствие изпъчи гърди и съобщи:

-                      Казвам се Уилям, но всички ме наричат Били. – Звезди заблестяха в очите й и, като видя разпилените по улицата листи и пачето перо, което уморено лежеше зад ухото му, прецени, че това момче притежава магията на перото, вълшебството на словото. Нейната страст пък беше да се гмурва в красотата на думите и да живее в приказния свят на илюзорното и измисленото. Уилям не остана сляп за този пламък в очите й, който разкриваше нежната й същност. Почувства сакралната връзка между двама им и като прецени, че може да й се довери, й разказа за съдбата на самотния писател, който среща все затворени врати. Покани я в дома си, позволи й да се докосне до изстиналия восък и да усети миризмата на догорелите свещи. Дори сподели с нея най-приказните си творби, които макар магията, която носеха в себе си, бяха отхвърлени от безсърдечните издатели.

Виктория стана главна героиня и извор на вдъхновение за него. Той движеше перото си в ритъма на нейните сърдечни удари. Обрисуваше красивото й снежнобяло лице и златните й дълги къдрици, нежните й ръце и изящното й тяло. Историите му, вдъхновени от нея, бяха най-искрените и прочувствени творения, които бе създавал до сега. Но дори това съвършенство на литературата не срещна одобрение.

Нощите на Уилям неусетно минаваха в писане и умората ясно се четеше по лицето му. Една мрачна утрин Виктория открехна вратата на дома му и го завари положил глава над изписаните листи. Лицето му беше изцапано с мастило, а пръстите му грижливо стискаха пачето перо. Тя тихо пристъпи към него и остави на масата, върху изписаните листи, бележка с надпис: „Открий магията на словото и я сподели със света”. До бележката грижливо постави чисто ново перо. Когато той се събуди, Виктория си беше отишла. Беше напуснала дома му, беше си тръгнала и от града, но тихите й стъпки бяха оставили следа не само по пода на таванското помощение, а и по сърцето му.

Уилям прочете бележката няколко пъти и когато потопи перото в мастилницата сякаш електричество прониза тялото му. Виктория му бе оставила не обикновено паче перо, с каквито бе писал до сега, а изящно перо от пеликан. Не вярваше, че тази птица можеше да му донесе желания успех и да предаде посланието му на света, но когато хвана несигурно перото от пеликан в ръката си, по листите му се разля една грабваща и трогателна любовна история с трагичен край. Магията бе сътворена. Неосъществената му любов живееше и дишаше върху страниците му. И последната крачка към сбъдването на тази мечта беше направена, когато тази любовна история разтопи ледените сърца на издателите и те се съгласиха да осъществят срещата на това произведение със света.

Щастието преливаше в сърцето му, а очите му грееха в радостни слънчеви лъчи и си спомняха за изящната Виктория, която отключи магията в сърцето му и му поднесе вълшебното перо от пеликан. Това крехко творение на природата донесе в живота на младия писател надежда и утеха, вдъхна му кураж и отвори пред него портите към земята на вечното вдъхновение. Поведе го по пътя към царството, където приказното слово царува, а истинските писатели държат в ръцете си само пера от пеликан.

Унилият авантюрист се превърна в смел мечтател, който, здраво стиснал перото, уверено рисуваше приказни истории. Изпълнен с надежда, той се втурна към таванското помещение, нахлу вътре нетърпеливо, грабна перото и  с треперещи ръце написа името си под историята: „От Уилям… Шекспир”.

Янита Иванова Джунова

години:17

град Бургас

Перо от  пеликан

В един топъл августовски ден, в които морето се сливаше с небето, а слънцето галеше кротко южния плаж над града се появи цяло ято от красиви прелетни птици. Хората ги гледаха и ги сочеха, като се питаха един друг, какви са тези птици, само малкия Никола, не се интересуваше от тях. Той беше много тъжен и умислен за всичко което му се случваше. Неговите родители, бяха добри хора, но се караха понякога и парите все не им стигаха. Затова бяха и винаги проблемите. Никола беше ученолюбиво момче на 10 години се открои в олимпиадата по математика в родния си град и се класира за национален кръг. Учителите и родителите му бяха горди с него, но той беше тъжен, виждаше как другите деца идваха със самочувствие на училище, хвалеха се кой каква нова електрона игра е получил, каква плазма,  нотбук, смартфон, таблет, аифон или аипад са му купили. Никола, стоеше винаги тихо и самотно и ги наблюдаваше. Искаше и той да има от тези забавни технологични новости, мечтаеше си поне за телефон, защото и това си нямаше. Родителите му работеха, но получаваха малко пари, майка му беше сервитъорка, а баща му строителен работник.  Никола, беше твърдо решил, че ще учи много, че ще бъде отличен ученик за да може , като порасне да си намери по-добра и платена работа. Мечтаеше да стане архетект. Искаше да проектира къщи за богатите хора и да получава много пари за труда си. Един ден разбра, че трябва да се старае много и да бъде най-добър по математика и рисуване за да постигне тази своя мечта. Учителят му по математика го похвали, че е ученолюбиво дете и ако продължава все така, ще постигне големи успехи. Само това крепеше малкия Никола. Родителите му все по-често се караха, до деня в които решиха да се разделят. Това се случи преди две седмици. От тогава Никола, беше като тъмен облък, намръщен и навъсен, не играеше, не караше колело, не тичаше с Иво и Христо в парка, стоеше и съзерцаваше само морето и четеше книги за моряци. Искаше да успее да направи нещо за да събере своите родители, мечтаеше да ги накара да са отново заедно и да се обичат въпреки проблемите с парите. Всъщност той много мразеше думата „пари”-тя носеше само нещастие, когато те липсваха. Но Никола не знаеше, дали ако спечели например от тотото, родителите му ще бъдат щастливи. Въпреки това си мечтаеше да стане чудо и да събере родителите си по един или друг начин. През съзнанието му минаваха мрачни мисли. От това да избяга в друг град и те търсейки го да се сдобрят до това да се разболее и да ги сдобри, като дойдат да се грижат за него. Момчето страдаше и нямаше как и с какво някой да го развесели.

Ятото кръжеше над града и хората говориха, че птиците отлитат на юг. Никола вдигна разсеяно глава и видя, че едно перо лети право към него. Взе го в ръце, завъртя го, сложи го на шапката си и се натъжи още повече, помисли си, че това перо е само един спомен от отлитащото ято, такъв какъвто татко му остави като си тръгна. Момчето се разтревожи и потрепери, но в този миг някой го хвана за рамото. Беше един възрастен мъж. Той го гледаше, но не го виждаше, носеше бял бастун и Никола бързо се сети, че мъжът е сляп. Никола стана и го попита накъде отива. Мъжът го помоли да го заведе до гарата. Момчето охотно тръгна и без друго му беше омръзнало да стои на пейката в парка. По пътя мъжът му разказа за себе си, затова как пострадали и останал сляп за винаги, как човек като е здрав има цялото богатство на света, но не го съзнава, а като се случи да загуби здравето си разбира, колко глупаво е расъждавал и се е тревожил без да има защо. Накрая дядото завърши:” Момче, здравето е цялото богатство на света, пази го, всичко друго се постига, като го има него.” Никола го качи на влака и седна на една пейка, близко до релсите. Видя как 2 влака пристигнаха и един тръгна, чу гласът на машиниста и се опомни. Сети се, че ако иска да постигне нещо трябва да действа. Помисли си, че той единствен е машиниста на своя влак-живот и стана. Тръгна решително към строежа на които работеше баща му. От далеч видя пъстрата му риза и позна гласът му. Качи се бързо по стълбите и го извика. Мъжът спря работата си и слезе. Ръцете му бяха прашни, лицето изпотено, но въпреки това той се усмихна, като видя сина си. „ Как дойде, сам ли си”-попита той. Никола само кимна. После му разказа за слепия мъж и за ценния житейски урок, които е научил от него. Помоли го да си дойде , обясни му, че ще говори и с майка си и , че ще направи всичко по силите си те да са щастливи. Бащата беше щастлив. Той го погали по-главата и обеща да се прибере тази вечер. Никола се затича, а от шапката му падна бялото перо, което беше сложил. Баща му се наведе и го взе: „ Какво е това перо, сине”. Момчето се усмихна и каза „Перо от пеликан, тате”, то ме доведе при теб, така както птиците се грижат за малките си и ги хранят, така както те се завръщат при тях, колкото и на далеч да кръжат, то ме доведе при теб за да ти кажа, че те обичам и че имаме нужда от теб.”

Гергана Георгиева Стефанова

години: 16

град: Варна

Приказка за вълшебната вода

Това се случило преди много, много години. В далечна северна страна, живял един човек. Той имал трима сина. Най-големият бил заможен търговец, вторият бил съветник на краля, а най-малкият – търсел само приключения.

Един ден, когато най-малкият син яздел бял жребец в гората, видял един просяк. Просякът го помолил да му даде хляб и някакви дрехи, в замяна на една голяма тайна. Замислил момъкът и решил да се съгласи с предложението. Дал му, каквото пожелал, и поискал да чуе тайната. В мига, в който направил това, просякът се превърнал в стар, с лилава мантия, магьосник. Той рекъл:

-Аз се преобразих в просяк, за да намеря човек с добро сърце, който да вземе от мен вълшебното перо от пеликан. Това перо изпълнява желания.

-Ще го пазя с цената на живота си. – казал младият юнак.

И магьосникът изчезнал.

Прибрал се момъкът у дома. Цяла нощ не можал да заспи от любопитство. Най-накрая не се сдържал и поискал да се появи хляб в ръката му.  В същия  миг се появил хлябът и той разбрал, че перото от пеликан наистина е вълшебно.

Една вечер момъкът рекъл на баща си, че иска да води самостоятелен живот. След година той станал по-известен от братята си. Те започнали да завиждат и  докато  момъкът спял, откраднали от него талисманът му – перото от пеликан. Знаели, че е вълшебно и веднага поискали  най-силната армия, която светът е виждал.

На сутринта момъкът забелязал, че перото го няма. Търсил го, търсил, не го намерил. Веднага отишъл при магьосника и му казал какво се е случило.

Магьосникът му дал меч и му рекъл, че трябва да си върне перото, защото братята му могат да го използват за лоши цели. В това време те, неговите братя, свалил краля от престола и започнали да управляват кралството.

Но един ден, изведнъж в далечината се появил брат им. Те наредили на стражите да го хванат, но той с меча си пуснал леденостудена вода и стражите  се замразили. Братята му заповядали на армията да го убие, но момъкът вдигнал стени от камък с меча си и тези стени образували каменна ограда без изход.

Като го видяли, хората от кралството се вдигнали на бунт и свалили двамата братя от престола. Най-малкият син си взел любимото перо от пеликан и станал крал. Той управлявал справедливо и пазел зорко вълшебния си дар до края на живота си.

Александър Александров Косев

години: 11

град: Шумен

УЛК”Сладкодумци” при ОДК – Шумен,

ръководител: Павлинка Марева

Перо от пеликан

Пеликанът -  каква красива и величествена птица и какъв клюн само има. Гледам чайките по плажа и знам, че скоро ще дойде есента. А моя пеликан вече го няма, само перото, което държа в ръката си ми напомня за него.

Сега ще ви разкажа една история, която се случи с мен  и остави траен спомен за едно приятелство между мен и един пеликана.

Живея в град Пловдив и много обичам още от малка да ходя  заедно с родителите си в зоологическата градина. В нашата зоологическа   градина има много интересни животни, но един екземпляр грабна сърцето ми от пръв поглед-пеликана Ганчо.

Минавайки покрай неговата клетка аз останах поразена от красотата му, красивите му пера и големия ми клюн. Той безшумно пристъпи близо до мен и само оградата ни делеше. Бях малка и попитах майка си как се казва. Тогава разбрах, че на табелата пишело „Пеликана Ганчо”. Ганчо колко странно, пеликан пък името му беше Ганчо. Все едно беше домашно животно  и имаше такова име. Можех да стоя пред клетката му с часове. Разглеждах перата му и от година на година забелязвах, че те започваха да оредяват. Падаха едно по едно, а и той може би остаряваше.

Тази година точно преди да замина на море отидох пак до зоологическата градина и какво да видя неговата клетка беше празна, вътре на пода имаше само едно перо все едно, че чакаше мен. Разпитах служителите там и те ми казаха, че е умрял. Тогава със сълзи на очите си помолих да ми дадат перото останало в клетката му. Взех го в ръцете си и знаех, че той го беше оставил за мен. Моя приятел от детството пеликана Ганчо ми беше оставил последния си подарък – последното перо  от перата му.

И ето, че сега стоя на плажа и държа в ръка перото затварям очи и пред мен изникват картини. Картините от неговия живот. Първо е бил мъничък и са го докарали в нашата зоологическата градина, било му е мъчно че е без неговите родители, но с времето е свикнал. Виждам, че една от картините е с мене. На нея аз съм била малка и съм стояла пред клетката му, без да отделям очи от него. А той милия толкова много е очаквал всяка среща с мен…  Обичал ме е… Виждал е в мен… сигурно приятел.

Все се чудя аз знаех как се казва, а той дали знаеше моето име. Така и не успях да му го кажа лично, а толкова много го обичах и все още го обичам, сякаш е до мен и ме гледа със своите дълбоки очи…  Стоя на плажа и гледам към красивото ни море, а перото стой  на топло в ръката ми и не иска да го изпусна, защото знае, че това съм аз неговата приятелка Ани от Пловдив, а той е моето перо. Перото единственото нещо, което ми е останало от пеликана Ганчо – моят приятел от детството. Спомнил си е за мен дори и преди да умре. Оставил ми е подарък, които винаги ще ми напомня за него.

Е, това е моята история „Перо от пеликан”

Aнна Първанова

години: 14

град: Пловдив