Tag Archives: ПЕРО от ПЕЛИКАН

Кутийка с перо от пеликан

Китното селце Пеликан бе известно точно с това – с езерото, в което мирно прекарваха дните си семейство красиви пеликани. Дядо Йоцо живееше край езерото в малка схлупена сива къщурка, заедно с баба Здравка. Тe бяха стари и много, много бедни. Радост в живота  носеше малката им пет годишна внучка – Елена и… пеликаните, с които споделяха всеки изгрев и всеки залез. Когато малкото момиченце  плачеше дядо й я вземаше в скута си и я насърчаваше да погледне към пеликаните в езерото отсреща като се опитваше да й разкаже как минава денят им и какво май,че си говорят сега. И плачът й се превръщаше в унес преминаващ в кротко любопитство…

Един ден дойдоха ловци.Тежките им превозни машини  грухтяха, а огромните и широки колела прегазваха всяка тревичка и храстче. Тъй като това село беше китно и с богата природа, езеро и птици , беше обект на хобито и свободното време на богати хора. Скриха се в храстите и с пушките се прецелиха право в един пеликан, който спокойно плуваше в езерото пред къщурката на дядо Йоцо и баба Здравка. Елена играеше пред къщи и отвреме на време поглеждаше към птиците в езерото. Един от ловците натисна спусъка на пушката и уцели беззащитната птица. Елена видя как пеликанът олюля шия  и я спусна безжизнено във водата. Веднага съобщи на дядо си. Той много енергично стана от стола и с бързи движения нехарактерни за възрастта му, изскочи навън. Елена го последва. Дядо Йоцо огледа нервно хоризонта и се взря в средата на езерото, където намери нещастието си злополучния пеликан. Щом ловците видяха, че някой идва, тозчас си плюха на петите… Детето  попита тихо дядо си дали пеликанът ще оцелее, а дядо Йоцо с тъжна усмивка търсеше подходящите думи, които обясняваха на малкото дете , че пеликанът е мъртъв… По румената бузка на Елена потичаше сълза… Тя небрежно я изтри с ръката си…  Дядо й я прегърна и се прибра в къщата, но Елена остана отвън… Тя страдаше ала  знаеше, че не може да му помогне затова откъсна едно перце от пеликана и го прибра в джобчето на рокличката си…

Вечерта тя не можеше да заспи… Мислеше само за пеликана..и за перото. Намери под леглото си старата дървена кутийка, която дядо й беше преотстъпил за игра.Тя му беше подарена някога, когато мъжете са ходели в казарма, за да си държи принадлежностите за бръснене. Малката Елена постави перото в нея и я пъхна под леглото отново. Няколко пъти слиза от леглото си за да провери кутийката и всеки път и сменяше мястото, търсейки най – сигурното кътче под него.

Минаха 13 години. Дядо Йоцо и баба Здравка бяха още по-стари и вече прегърбени. Нижеха се дни и сезони, празници и делници, ваканция след ваканция. Елена  се  превърна в млада и красива девойка , но и до ден днешен тя  помнеше онзи пеликан и пазеше неговото перо в малка кутийка. Още от дете тя си обеща, че като порасне ще спаси пеликаните от тези лоши хора, защото набезите им в района продължаваха през годините.

Далеч по поречието на реката, където се гушеше селцето на прародителите на Елена се намираше друго по-голямо село, известно със своя биосферен резерват, чието природно наследство е защитено от международна организация. Девойката обмисляше трескаво „порасналата” с нея идея за спасяването на семейството птици като ги премести в резервата. А детската идея всъщност  всяка ваканция беше да взема със себе си пеликаните в градския си  дом, при мама и тате.

Поредното лято е на път да отвори нови възможности за почивка, забавления и безгрижни знойни дни, но за Елена това беше лятото, когато щеше да изпълни спасителната си мисия. Отиде в резервата  и говори с управителката му дълго и загрижено. Жената-уредничка на музея се съгласи да приюти красивите птици. Беше сложен и деликатен процес.Управителката обясни, че тези пеликани са много ценни и че всички са от изключително рядък вид измежду многообразието на птичия свят -къдроглави пеликани. С тази своя постъпка Елена получи приз за спасяване и опазване  живота на пеликаните. Междувременно не успя да посвети дори малко от летните и безгрижни дни на гостуване при баба и дядо, както някога.

Поредното лято се изнизваше, когато семейството на младата девойка получи известие за смъртта на дядо Йоцо и баба Здравка. Елена преглътна трудно, втренчи поглед и мисълта й вече беше там, в село Пеликан пред старата къща до езерото. Една сълза тихо пропълзя по гладката й прасковена буза.

Тя влезе в старата сива къща, отиде в някогашната си детска стая и изпод леглото  извади една кутия, духна връз капака и малко облаче прах се разнесе около н лицето  й… Елена се закашля. Беше се задавила от прахта или искаше да се оттърве от буцата мъка заседнала в гърлото й. Бавно отвори кутията и от нея извади перото, което бе откъснала от мъртвия пеликан преди 13 години… Девойката излезе от къщата и седна на прага й, погледна перото и държейки го в ръце, си спомни за простреляния пеликан, а спомена за него я отведе към изминалите дни на детството, ваканциите, игрите край езерото, семейството пеликани в него и живота при дядо и баба. Усмихвайки  се на миналото Елена стана от прага, изтупа роклята си, отново погледна перото и му каза:

- Баба и дядо вече не са тук, но чрез теб спомена за тях и всичко свързано с тях ще живее винаги в мен! След това тя отново  прибра перото в кутийката, като че ли искаше да затвори завинаги лошотията на хората спрямо природата. Този път обаче я пъхна в джоба си и тръгна заедно със своето перо от пеликан – посланник на човешкото добро. Потърси Елена в себе си, драги читателю и намери своята кутийка с перо от пеликан!

Ева Илиева Илиева

години: 12

                                град: Силистра

Учител по БЕЛ: Таня Кирчева

Пеликанът

Пясъкът беше хванал златен загар, но слънцето все още продължаваше да му дарява щедро ласките си. Вятърът разрошваше косите на морето. Вълните като деца се гонеха, докато неусетно се удряха в брега и от тях оставаше само бяла пяна. Въздухът трептеше с пулса на вече отминаващото лято…

На този плаж не идваше никой, защото беше далеч от града и, защото около него на денонощна стража стояха големи скали. Много обичах да се разхождам там, скрита от света. Говорех си с морето, забравях всичките си сиви грижи и се потапях в нежните багри на лятото. На сянка под скалите се криеха раци. Край мен вървяха чайки и гларуси. Често си събирах пера, оставени от тях и си представях как ставам лека като птиците и политам в небето, издигам се все по-високо и прегръщам цялата земя с поглед.

Днес, както винаги, излязох рано от къщи и бързо отидох на плажа. Слънцето тъкмо изгряваше, поникваше като цвете от морето, което се посребряваше от светлите лъчи. Седнах на една скала и с упоение наблюдавах вълшебното раждане на деня. Не след дълго дочух шепота на безпомощно пляскане на крила и жални звуци. Станах внимателно и на пръсти тръгнах към непознатия шум. Морето триеше следите ми по пясъка. С всяка стъпка звуците ставаха по-силни. Зад една от скалите лежеше птица, по-голяма от чайките и гларусите. Тя имаше бледорозови пера, които излъчваха седефено сияние, обагрени от слънчевите лъчи. Беше протегнала едното си крило. То кървеше. Птицата беше розов пеликан. Знаех, че пеликаните зимуват в Африка и пътят им минава край морето, понякога дори цялото ято си почива по крайбрежието. Птицата ме гледаше с големите си очи. В тях се четеше страх и ужас. Много бавно се приближих до нея, коленичих и я погалих. Тя се дръпна и силно изписка. Не исках да плаша повече пеликана. Отдръпнах се.

Раненият пеликанне можеше да си търси сам храна, затова поисках риба от стареца, който ловеше близо до моя плаж. Всеки ден го виждах да стои самотен на скалите, но никога не бях говорила с него. Оказа се добър човек. Даде ми всичкият си улов, дори отказа да приеме скромната сума, която му предложих. Благодарих му и си тръгнах.

Открих пеликана на същото място. Той изглеждаше още по-отпаднал от преди, вече не се дърпаше, като го галех. Дадох му рибата. Сигурно беше много гладен, защото веднага започна лакомо да яде. Огледах крилото му. Не беше счупено, но все още кървеше. За да спра кръвта, вързах раната с треви, които открих да растат по суровите сиви скали. Пеликанът се привърза към мен. Не смеех да го занеса вкъщи, защото се страхувах да не го вземат и затворят в зоопарка или пък да го наранят отново.

Всеки ден ходех при стария рибар и той ми даваше риба. Пеликанът започна да се разхожда, но го болеше крилото и не можеше да лети. Сменях превръзката с нови треви, които даваха силата си, събрана от слънцето, на птицата. До късно стоях при новия си приятел и галех бледорозовите му пера. В очите му не беше останала и следа от страха и ужаса, с който ме гледаше при първата ни среща. В зениците му отново блестеше желанието за живот и стремежът пак да се рее в небето… Морето ни се усмихваше и ни стопляше със синята си нежност…

Днес отново отидох на плажа с нова порция риба, но пеликана го нямаше. На пясъка  лажеше бледорозово перо, което блестеше със седефено сияние.

Мария Лазарова Гаралова

години: 16

град: Ракитово

Перо от пеликан

      Явор бил само на 15, а вече станал силен и корав мъж. Майка му починала още при раждането. Нямал братя и сестри. Живеел само с баща си Тодор, който бил болнав, но иначе благороден и красив мъж. Явор работел и гледал болния си баща, който със всеки изминал ден се влушавал все повече. Той не знаел какво да стори, за да му помогне. Лекарите също. Една нощ момъкът отишил при самотното студено езеро близо до дома му и се унесъл в тих и спокоен сън. Това не му се случвало много често. В съня Явор видял майка си, която го галела по лицето и му шепнела:

– Дете мое, недей да падаш духом! Аз ще ти кажа как да помогнеш на баща си! Има лек, един-едиствен!

– Какъв е този лек? – попитал вцепенен Явор.

– Трябва да отидеш в необятното море и да откъснеш перо от пеликан! С него ще напишеш молитва, твоята молитва, синко!

- Но, как….

Изведнъж момъкът се събудил, огледал се наоколко и осъзнал, че всичко това е било само сън.

– На какво да вярвам и аз самият вече незнам! Знам само, че ти, Господи, си несправедлив с мен! С какво заслужих това наказание? Къде сгреших?- оплаквал се Явор.

На сутринта  си събрал багажа и се сбогувал с баща си:

– Къде отиваш, синко?

– Към необятните води. Там ще се уча да плувам.

– В живота, сине трябва да умееш да плуваш, ако ли не- носи си пояс, ако поясът се спука, викай за помощ, а ако никой не се отзове тогава….потъваш в дълбоките води на синия мрак!

– Аз ще потъна, но мисълта за теб, татко, ми дава кураж, за да изплувам!

– Ти решаваш, синко! – въздъхнал Тодор.

Явор целунал баща си и заминал.

Пътувал из окена, но в същата тази свирепа нощ се задала буря. Корабът се преобърнал сякаш от нищото. Пътникът се озовал на дъното. Привидяла му се птица.

- Пеликаан! Ще те спася, татко! – повтарял в ума си юнакът.

Едва спасили живота му.

След като се възстановил той се прибрал вкъщи и какво да види: Баща му бил много по-добре.

– Но как, татко? Аз се провалих. Тръгнах да спасявам твоя живот, а едва не погубих своя! – оплаквал се в изумлението си Явор.

- Сине, запомни! Който се страхува от провала, не ще усети вкуса на победата! Ти си храбър, мой млади мoмко! Има още много да учиш, но от мен едно да знаеш! Пеликанът е рядко срещана птица,  ти си една от тези! Млад момък на мечтите си робува, но в тебе, синко, смелостта царува!

– Щом обичаш, татко, ти роб си на царя!

–Ела, Яворе, да те целуна най-накрая!

Петя Субева

години: 17

град: Самоков

Перо от пеликан

    Пеликанът е птица, която не виждам всеки ден като гълъбите и малките врабчета. Наблюдавала съм я в зоологическата градина как важно крачи с дългите си крака. Направили са ми впечатление нейните пера, бели и черни.Сякаш тялото й е покрито с мека коприна. Не съм ги докосвала, но ми се струва, че са нежни и пухкави. Черните правят пеликана важен и строг, а белите ни убеждават, че това е една чиста птица, която обича не само да лети на воля, но и да се къпе във водите на Дунав. А на брега на тази велика река е разположен Лом, градът, в който съм се родила и живея.

Пеликанът е прелетна птица. За да дойде в моята Родина, изминава дълъг път. Сигурна съм, че не се уморява, когато лети, защото просторът е нейният роден дом, а не, клетката, та макар и златна да е тя. Аз често подскачам, стремя се да докосна небето, но за съжаление хората могат да направят това само със самолет.

Представям си как един пеликан лети  високо, високо и размахва големите си като ветрило криле. И ето – от тях се откъсва едно бяло перо и полита надолу. То танцува във въздуха, вятърът го носи в различни посоки. Аз успявам да го хвана, преди да е докоснало земята. Горда съм, че никоя човешка ръка не го е държала до този момент.

Питам се какво мога да направя с това перо от пеликан? Да си играя – не. То не е играчка. Ами да! Сетих се! Ще погаля с него моята малка братовчедка Елена и приятелката ми Александра. Сигурна съм, че ще им доставя удоволствие, ще ги зарадвам и  ще им покажа колко много ги обичам По този начин ще изпълня заръката на мама – да  правя добрини. Знам, че това е хубаво и така трябва да бъде.

Привличат ме красивите неща. Затова ми хрумва още една идея. Да направя украшение и на него да поставя перо от пеликан. Така ще изненадам мама, тати, баба и дядо, които толкова много обичам.  Домът ни ще стане по-хубав и когато  с мама поканим гости, на всички ще им е приятно.

Чета приказките на Братя Грим. В тях има много и най-различни вълшебства. С моето перо от пеликан аз мога да съм част от тях.  Ще го сложа върху косата си и като с вълшебно килимче ще полетя по широкия свят. Искам да видя други страни, да се срещна с най-различни деца и да им разкажа за приятелките, училището и игрите на детската площадка.  Няма да се разсърдя, ако срещна Хензел и Гретел, храбрия шивач или джуджетата и Снежанка. Сигурно това мое приключение ще е необикновено   и забавно.

Държа в ръката си перото от пеликан и си мисля още нещо. Дали с него мога да пиша, както са правили хората преди векове. Знам, че ще ми е трудно, но бих опитала. Интересно е. Ще бъда по-различна от другите. Старателно, с големи букви бих наредила  думи и изречения, които ще гласят: „Деца, играйте  до насита, но не забравяйте  уроците  си! Майки, обичайте своите деца така, както ме обича моята мама! Не ги изоставяйте, защото те много страдат! Помагайте на всеки в нужда!  Грижете се и пазете природата чиста!”

Няма да забравя да се подпиша и непременно ще отбележа датата и годината. Ще сложа листа в голям бял плик и ще го занеса в училище. Ще го дам на госпожата  и ще й кажа всичко. Моето желание ще бъде тоя плик да се отвори и прочете след петдесет години. Как ли ще изглеждам аз тогава? Това няма значение. Докато учениците четат написаното от мен с перо от пеликан, аз ще стоя в края на коридора, ще ги наблюдавам и ще бъда много горда. А в ръцете ми ще потрепва същото това перо, с което някога съм писала.

Аз много се размечтах. Представям си само хубави неща, но  мама ми е казвала , че в истинския живот не е така. Има и лоши хора. Те могат да наранят и дори да убият, както пеликана, така и всяка птица. Тогава аз ще помогна, без да се колебая. Ако е пеликан, с тати ще го занесем в къщата на баба и дядо. Там ще го лекуваме и ще го храним. А да знам как, трябва да прочета подходяща книга.  Когато оздравее, ще го пуснем на свобода сред природата. Тъжно е, че няма да го видя вече, но в същото време ще бъда  щастлива, защото съм помогнала и съм извършила  добро дело. Затова, без да му причинявам болка, ще си взема за спомен от него едно перо. То ще ми е скъпо, ще си го пазя и ще знам една истина, че не само хората трябва да се обичат, но и птиците и животните. Заедно с тях ние сме част от природата, а тя е велика и красива.

Мариела Найденова Маркова

години: 9 години

град: Лом

Преподавател: Блага Първанова

Перо от пеликан

- Анна, Анна какво е това? – гласът на сестра ми кънтеше по коридора.Тъкмо се бях върнала от Америка, където учех в колеж и деветгодишната ми сестричка не се откъсваше от мен. Днес трябваше да се грижа за нея,докато родителите ни са на някаква вечеря.
Погледнах към нея и видях,че в ръчичките си държи едно бледо розово перо. Мислех,че съм го изгубила преди години. Взех го от нея и започнах да го разглеждам.
- Къде го намери?

- В едно от старите ти чекмеджета.Защо?Важно ли е?

- За мен е важно.

- Разкажи ми. Ще бъде като приказка.

Замислих се – това може би това ще бъде единственият начин да я накарам да си легне.

- Добре,ще ти разкажа. Но само, ако веднага се пъхнеш в леглото.

Лина веднага се затича към стаята си. След няколко минути вече беше с пижамата си и ме чакаше, кръстосала крака на леглото. Щом влязох в стаята, тя се пъхна под завивките и ме погледна с очакване в очите.

- Това ще е най-хубавата приказка за лека нощ – прошепна тя.

Замислих се. Не беше така – приказките бяха с щастлив край.

- Хайде! Почвай!

Присвих очи и я изгледах с престорен яд. Все пак започнах.

- Нали знаеш, че обичам птици – така както другите обичат котки, кучета и рибки. И така, както всички си имат любима порода от тези видове, имам си и аз.

- Каква?

- Пеликани.

Сестра ми се разсмя.

- Пеликани? Наистина? Та те са летящи боклукчийски кофи.

Повдигнах една вежда.

- Няма да разказвам, ако говориш така!

Тя се стресна, а очите й се разшириха.

- НЕ. Моля те – ти обеща. – въздъхнах примирено и продължих.

- Та както казвах, преди да ме прекъснеш така грубо – тук я погледнах строго – Обичам най-много пеликани.Това перо ми е спомен от една екскурзия. Въпросната екскурзия беше нещо като награда. След като завърших с отлични оценки, мама и татко решиха да ме заведат в Португалия, в един резерват за птици. Тогава бях на 15 и се вълнувах страшно много. Не помня името на резервата, а и не ми и трябва. Беше най-красивото място, което съм виждала. Беше пълно с птици, но аз седях само при пеликаните. Бяхме там за две седмици. Там се запознах с него. Лио. Не му научих фамилията. Беше син на собственика на резервата. Беше страшно мил. Стоеше с мен докато правех милиони снимки на пеликаните. Търпеше ме, докато му казвах стотици безполезни факти за птиците. Помагаше ми да си водя подробни записки за поведението на любимият ми вид. Отне ми само една седмица да се влюбя в него. Той беше една година по-голям от мен, но беше страхотен. Имаше къдрава черна коса и меки шоколадово-кафеви очи. Кожата му беше леко мургава – тук се усетих, че разказвам тези подробности на малката си сестра и се спрях виновно.
- Хмм, пеликаните също бяха страхотни. – Лина също се разсмя, но вече звучеше изморена.

- Осъзнах, че го обичам в деня, в който реших да отида и да разгледам близкото градче. То бе едва на 15 километра и бе известно с архитектурата си, а ти знаеш, че се интересувам от подобни неща.

- Да, ти нали учиш това?

Кимнах и продължих с разказа си.

- Преди да тръгна отидох да видя пеликаните, за кой ли път. Той беше там, чакаше ме като всяка сутрин. Но когато му казах, че няма да оставам, той доста се изненада. ”Къде ще ходиш? Нима си намерила по-интересни птици?” попита ме. Знаех,че се шегува. Правеше го постоянно.”Не се интересувам само от птици, да знаеш” казах му, ядосана. Изглеждаше доста изненадан. ”Нима? А от какво друго се интересуваш?”
„От Архитектура” – отговорих му с достойнство.

„История. Митология. Затова отивам в града.” Лио беше доста впечатлен. Изглежда не това бе отговора, който очакваше. След миг обаче, се усмихна широко, както винаги, и ми предложи услугите си на екскурзовод. Аз,разбира се, приех.

Пътуването до градчето, което иначе би било смъртоносно скучно, с Лио бе незабравимо преживяване. Не спираше да пуска шеги и коментари за околните. Не след дълго вече ме болеше корема от смях – Тук сестра ми се прозя – Съвсем скоро щеше да заспи. Реших да съкратя историята.

- Както и да е,в онзи ден не видях много от града, нито отидох в който и да е музей, който исках да посетя. Гледах само него. Слушах го как ми разказва разни неща за себе си. Отговарях му, когато ми задаваше въпроси за мен. Интересуваше се от малки неща – любим цвят, рожден ден, мечта. На този за мечтите се развихрих и му споделих всичките си отегчителни планове, но той ме слушаше внимателно. Наистина се интересуваше от мен.

Когато стана време да се качваме отново в автобуса, осъзнах как е отлетял целият ден и как не бях свършила нищо. Но това не ме притесняваше особенно. Вече знаех,че съм влюбена в Лио. И това беше, може би, най-щастливият ми ден до сега – тук прекъснах историята си и въздъхнах. Не бях си припомняла това от години. Не го бях разказвала на никой. Никой не се интересуваше. Погледнах Лина. Детските й очи светеха с интерес. Продължих да разказвам:

- Беше денят, преди да си заминем. Седях с Лио до ограждението на пеликаните. Не исках да тръгвам. Щяха да ми липсват всички тези птици, топлият и приятен климат и… момчето до мен. ”Утре заминаваш,нали?” попита ме той. Кимнах. Не можах да го погледна в очите. Страх ме беше, че може да заплача. ”Ще ми липсваш. Ти и твоята любов към птиците. Не съм срещал друг подобен човек, като теб.” Изчервих се. Бях много щастлива, че чувам това. ”Имам нещо за теб” каза той. Погледнах го. ”Нали каза, че би ти се искало да имаш и друг спомен от пеликаните, освен снимките? Е,намерих ти това” и той ми подаде същото това перо, което ти държиш. Не беше кой знае какво, но за мен бе най-хубавият подарък, който съм получавала. После той ме прегърна, прошепна ”Ще ми липсваш,Ани” и си отиде завинаги. Още си пазя перото, както виждаш – като спомен от първата ми любов.

Лина погледна перото с уморени очи,но вече с повече разбиране в погледа. Разгледа го подробно и ми го подаде. Но аз побутнах ръката й и казах:

- Задръж го. Спомен от мен, който да пазиш, когато замина.

Юлия Деянова Лазарова.

 14 години.

 град Бургас

Перо от пеликан

       Чух това необикновено и същевременно интересно заглавие и започнах да размишлявам. Чудех се какво ли есе бих могла да напиша по зададената тема, така че то да се хареса възможно най-много на всеки, който го прочете. Не прествах да мисля за перото. То не ми даваше мира, докато един ден осъзнах, че моето „Аз” и желанието ми да се докажа изобщо не са най-важните неща. Има хиляди други по-значими работи от това, да си винаги първият – независимо в кое отношение. Приятелството, любовта, топлото ни отношение към околните, това да правим добрини,  да дарим непознат с усмивка, да бъдем благодарни и за най-малкото, което получаваме, като ежедневната храна и още десетки други са съществените неща, които са  много по-важни от това да сме винаги първи, най-красиви, да получаваме постоянно похвали и комплименти, да сме най-успешни в училище или на работа, да получаваме награди и грамоти за „Отлично представяне”. Не, това изобщо не е НАЙ-важно.

След това мое „осъзнаване” се запитах: „Та защо да участвам в конкурса?”, но нямах нужда от много време, за да проумея и този отговор. Единствената цел, поради която в момента пиша тези редове е, да призова всеки читател към това, да направим света около нас по-добър. Не си мислете, че аз съм съвършена. Това, което ми помага да достигам едно „ минимално съвършенство” са дребните неща, които правя и които превръщат „сивото ми ежедневие” в един наистина пълноценен ден. Реших да пиша на тази тема, просто защото вярвам, че „Повторението е майка на знанието” и е добре да си припомняме „малките” уроци по добрина, човеколюбие, милосърдие.

Та така. Това, което бих желала да споделя относно „Перото от пеликан” е свързано с перото, с което пишем книгата на своя живот. В моята представа то изглежда като съвкупност от нашите добри постъпки, дребни жестове и скромни благодеяния към останалите. Не зная как е при вас, но моето перо е различно всеки път. Понякога то е добре излъскано, стегнато и леко заострено отпред, в готовност да се притече на помощ, да вземе тежката чанта с покупки на възрастната жена, да предложи чаша студена вода в горещ летен ден, да покаже пътя на заблудилия се чужденец. В тези моменти аз летя, носена от своето перо и се чувствам така лека, лека… и искам този миг никога да не свършва. Тогава с желание и любов помагам на всеки мой съученик, който изостава с учебния материал, върша разни домакински работи, без дори мама да ме е молила и се грижа за уличните цветя. Най-интересното е, че колкото повече „пиша” със своето перо, то толкова повече се изостря. Харесва му да „пише” и изпълва житейските ми страници с дълги, прави редове от красиви и изящни букви.

Но има дни, в които перото ми е захвърлено в някой ъгъл, където събира праха и никой не се сеща за него, нито му обръща внимание. То е занемарено, а аз съм начумерена, раздразнителна, егоистична и много уязвима. В подобни моменти зная да се държа арогантно, да обидя някой скъп човек, да нараня най-близък приятел. И тогава чувам как моето перо плаче – случва се само тихо да стене или пък безмълвно да рони сълзи, а житейските ми страници се пълнят с разкривени, грозни букви. Перото се опитва да привлече вниманието ми. Но ако не успея да разбера изпратения от него сигнал, то започва да крещи с всичка сила и да ме приканва: „Бъди добра, вземи ме, изчисти ме и нека заедно променяме света!”

Ах, колко само искам да няма лоши страници в книгата на моя живот. Мечтая за свят, в който всеки ще поощрява ближния си да „изостря” своето перо. Свят, в който вместо с „Добро утро” да се поздравяваме с въпроса: „Как е перото ти днес? Достатъчно остро ли е?” Защото правейки добро на отсрещния, проявявайки човещина към далечния, показвайки любезно отношение към близкия ние помагаме на себе си, понеже така ще липсват страници с грозни букви в житейската ни книга.

И за да бъде този свят реалност час по-скоро, предлагам всеки да си вземе едно перо от пеликан. Може дори да се издаде нов президентски указ за перата от пеликан: „Всеки човек е длъжен да си набави минимум едно перо от пеликан!” А защо не и две – за резерва. Докато едното „пише”, другото си почива, закачено на стената. Така никой няма да занемарява или да пропуска да изостри своето перо, защото то ще бъде постоянно пред очите му. И тогава светът НАИСТИНА ще стане по-добър, хората ще се обичат, ще се надпреварват кой да има повече красиви и прегледни страници и кой да направи добро дело. И всичко започва от едно перо и един човек, готов да го използва.

Какви чудеса само може да направи едно „Перо от пеликан”?!?!

Великата промяна започва с малките стъпки на дребните жестове, на скромните благодеяния, на безкористното добротворство – те са доказателството, което ще направи света по-добър и което ще спаси милосърдието, великодушието, добросърдечието и всички останали добродетели.

Искаш ли ти да бъдеш част от тази промяна – грабвай своето перо и го остави да „пише” – то най-добре знае как се прави.

Мария Гюркова

години: 13

град: Поморие

Мечтай нависоко

За пръв път пътувам със самолет. Изобщо не е лошо, дори приятно – не мога да спра да издължавам врата си, за да гледам през илюминаторите. Можех поне малко да напредна с книгата си, но нямам никакъв шанс при такава гледка. Притеснявах се да не би да ми се пригади по време на пътуването, ала засега няма признаци за такова нещо. Спокойно е, с изключение на нервната жена няколко седалки преди мен по диагонал. Изобщо не завиждам на детето ѝ, което изяде всичко, причинено от лошото ѝ настроение.

– Майк, виж каква снимка намерих само! Задължително ще си направим такава! – казва майка ми и показва смартфона си.

– Да, да, естествено – отговарям ѝ.  Не мога да кажа, че не се вълнувам от пътуването – все пак за четиринадесетте ми години чак сега отиваме на по-далечно пътешествие. И със самолет!… Но въпреки това, тя малко прекалява – малко.

По едно време започвам да усещам как се унасям в сладък сън и просто се оставям да ме отнесе в прекрасната си страна. Сънувам как летя – волен като птица, бърз като изтребител и уверен като пилот.

– Затегнете коланите, ще има лека турбуленция – съобщава стюардесата и татко нежно оправя моя.

Продължавам със съня си – летя и летя, виждам един пеликан да се движи редом с мен. Докато нещо не изсфистява невъзможно бързо между нас и пеликанът изчезва…

– О, Боже, не!

Събуждам се внезапно от крясъците на същата онази нервна жена. До нея седи един мъж с пистолет и маска, говори нещо. Около него има още няколко такива, които се опитват да въдворят ред.

– Стой мирно, Майк – прошепва баща ми.

– Не мога да повярвам! Терористична атака още на първия ми полет…

Човек би си помислил, че направо се радвам на това, и не е съвсем грешно. Какво пък? Ако не правим нищо, нищо няма да ни се случи и всичко ще е шест. Печелим едно по-различно преживяване! Баща ми не отговаря, а просто седи и наблюдава онези. Жената изглежда още по-зле – не ѝ стигаха нервите, ами сега и това…  Минават покрай нас, спират се за момент и чувам как единият казва на другия: „Отиди с Джон да се погрижите за пеликана, ние ще пазим тук.“ Пеликан?! Чакай, не е възможно да има съвпадение със съня ми! Или е?…

Двама отиват към товарния отсек, другите само стоят и размахват оръжия, чувстват се точно като шефове. Дразнят ме! Защо пък само те да са свободни да правят каквото си искат? Свободата е за всички. Единият се връща и по някаква странна случайност (точно както в книгите и филмите) спират отново до нас. „Готово е, Джон го пази.“ – казва, а другият кима и изважда телефон: „Шефе, можем да кацаме вече. Да, той е приготвен. Добре.“

Баща ми шепти:

– Тук има някаква шашма. Явно са си уредили безопасен превоз на пеликана по някакъв начин… специален пеликан, май.

– Специален ли?

– Скоро даваха по новините за изчезващ вид, може да е от него.

– Защо би му притрябвал изчезващ пеликан на някой „голям“? – питам, наистина е странно.

– Има най-различни мании, така че, възможно е да си имаме работа с маниак на тема пеликани. Кой знае…

За известно време настъпва „затишие“, в което отиват да се разправят с пилота. Връщат се, появява се и предполагаемият Джон, отново разговарят. В следващите минути нещата се развиват невероятно бързо. Джон закрепя оръжието отзад на колана си, за да има две свободни ръце да държи чувала с птицата, която междувременно не спира да се мята и за секунда. „Горкият пеликан“ – мисля си. Подсъзнателно, без въобще да се поколебая, се пресягам за пистолета, който никак не е лек, и го насочвам към Джон.

– Остави чувала върху краката ми – казвам с пресилено заповеднически тон, а майка ми изпищява.

– Майк, пусни го веднага! Недей, Майк, моля те!

– Спокойно, майко.

Джон прави бавни крачки към мен и опитва да избие пистолета от ръката ми, но баща ми го удря и той пада назад.

– Браво, тате!

Иска ми се му дам пет, ала няма как, точно в този момент. Казвам на майка ми да отвори чувала, за да може птицата да диша, подавам пистолета на баща ми и се обръщам към похитителите.

– Защо ви трябва този пеликан?

– Момче, внимавай! Ще пострадаш.

– Попитахме ви нещо – обажда се и татко с твърд тон, който се надявам никога да не дойде срещу мен.

– Не знаем, просто изпълняваме нареждания.

– Така значи… да речем, че ви вярваме. Оставете си оръжията на земята, бутнете ги към нас и седнете долу. Майк, заобиколи по другия ред и кажи на пилота да забави курса си – имам идея.

Изпълнявам и се връщам на мястото си, продължаваме полета все едно нищо не се е случвало. С изключение на баща ми, който държи пистолет, насочен към похитителите.

– Обадих се на когото трябваше, слушай какво ще става: отиваме на мястото на срещата, правим се, че всичко върви по план, но изведнъж се появяват „добрите“ и работата е оправена – обяснява ми той.

– Слушам, шефе!

Съобщавам на пилота и отново си сядам мирно. След около двадесет минути полицаите са до нас, следват ни от безопасно разстояние, и ние започваме снишаване. Кацаме на едно огромно заравнено поле, пълно с черни бмв-та.

– Майк, отивам с тях. Стой тук и мирувай, не прави нищо глупаво, чу ли?

– Да, да, добре, татко.

Гледам как излизат всички навън, един от тях носи чувала към шефа, може би. Той го разтваря, изважда пеликана и се усмихва широко. Наблюдава го една-две минути, след което откъсва едно перо и го помирисва. Казва нещо, но явно бива прекъснат, понеже се появява полицията и обгражда наоколо. Другите се предават, баща ми поема пеликана и прибира откъснатото перо в джоба си.

Радвам се, че историята завършва щастливо – птицата не заслужава онова. Трябва да бъде свободна – все пак свободата е за всички, да живее волно. И като се замисля… от много време си мечтаех да ми се случи нещо вълнуващо и силно. Сбъдната мечта! Затова, нека и пеликанът сбъдва своите…

Почти довършвам тези си мисли, когато забелязвам как един от похитителите е насочил пистолет към баща ми. Страхът нахлува във вените ми и аз моментално измислям план. Само да не му се случи нещо! Оръжията си стоят непокътнати (с изключение на едно) на пода – взимам си едно и излизам навън. Само заплашващият татко не ме вижда в този момент, тъй като е с гръб, и аз насочвам пистолета към него:

– Веднага го остави на земята!

Приближавам се с малка крачка, полицаите също – явно са усетили намеренията ми. Онзи се смее и казва:

– Действай и ще видиш какво ще стане!

С удоволствие ще действам – мисля си и продължавам. Накрая се събираме аз, лошият и полицаите. Той понечва да стреля, ала те избиват оръжието от ръцете му и го повалят на земята. Хвалят ме за добрата работа и умната постъпка, майка ми не ме пуска от обятията си. Вече всичко изглежда наред…

– Знаеш ли, пеликанът е символ на благородството… – усмихва ми се един от полицаите.

– О, така ли?

– Аха.

Е, явно ми е било писано да спася изчезващ вид пеликани. Скоро вече намират начин да излетят оттук и всички се настаняваме по местата си. Пристягаме коланите и се приготвяме за тръгване. Тъкмо, преди да потеглим, баща ми изважда перото от джоба си:

– Щом е символ на благородството, ти най-много заслужаваш да го притежаваш.

И аз поемам перото от пеликан.

Маргарита Атанасова Змийчарова

години: 14

град: Бургас

Перо от пеликан

 Ако намеря такова перо, може би ще го задържа като знак. Една мистериозна загадка, която ще разгадая. Ако пък приятел ми го подари, аз ще го приема като подарък, но и ценност, свързваща нащето другарство. По каквито и начини човек, открие ли такова перо, не бива да го захвърля просто така. То може да е загадка, а – и знак. Радост, и щастие може да носи, та да ни озари с тях това перце. Перо – малко, беззащитно, крехко, с толкова красота, окриляващо душите по целия свят. Това за някои хора може да е нетипично, други пък няма да му обърнат особено внимание. Дали ще е символ,  или пък перо,  дошло от други светове? Никой не знае.

Но въпреки това, с повече въображение, то ще се превърне в нещо истинско за хората, един дар. Дали за нас ще е несбъдната мечта?

Може за някой писател то да е много значимо и да го превърне в детайл в своята творба. Може да откроява спомени, да е всичко за един човек, но пък и … просто перо. Важна роля ли ще играе в живота на някого – не се знае. То е едно богатство, безценен подарък. А може би и носи късмет със себе си. Може би, може би…За всеки човек означава различни неща – мечти, надежди, светли сънища. Това представлява перото, малка част от красивата птица, наречена пеликан. Всеки, който го е видял, веднага е разбрал колко е значимо за него това перце.

И ако наистина е скъпо за хората, те няма да го наричат ”перо”, така с пренебрежение. А с гордост ще го носят и славят като “вълшебното перо от пеликан”. А може би ще го скътат в сърцето си – там, където пазят всичките си светли спомени. Защото сърцето човешко е голямо, в него винаги има място за още светлина.

Лидия Костова

години: 12

град: Поморие

Учител по БЕЛ: Мариана Маринова

Перо от Пеликан

            Бе хубава лятна сутрин. Морето бе тихо и спокойно. Лодките стояха на брега и с нетърпение чакаха рибарите. Слънчевите лъчи се промъкваха през прозорците на къщите, искаха да съобщят на хората, че денят е започнал.

Изведнъж на розовото небе се появи птица – пеликан. Тя се завъртя грациозно във вихъра на своя танц и прелетя покрай мен. От нея се отскубна малко перце, което започна да кръжи, водено от вятъра. Не му обърнах внимание, защото бях опиянен от красотата на морето, но перото се приближи още по-близо. Като че ли то разбра, че съм го забелязал и смени посоката си. Полетя напред, а аз го последвах. Вървях дълго покрай брега, слънцето изгря, рибарите излязоха, градчето се събуди. Но перото не спираше. Скоро подмина и последните къщи.

Най-накрая спря до старата Тракийска гробница. Когато го догоних, то влезе вътре и се мушна в кухата колона. Съвсем неочаквано там се появи мъж, а след него летеше и перцето. Човекът бе облечен с дълги дрехи и на главата си носеше венец. Той обиколи храма, изричайки тайнствени слова. Когато и последната дума притихна в утрото, разтвори се в него, странникът впери поглед в мен. И – чудно! – аз чувах какво ми говори. Не изричаше слова, а сякаш четях мислите му.

„Аз съм тракийски жрец. Живял съм в тези земи много отдавна.

Тогава тук всички хора бяха траки и гърци. Те бяха много богати и носеха дарове на боговете. Наоколо имаше още тракийски гробници, но се случи нещо. Една нощ земята се разтресе. Богинята Майка бе гневна. От най дълбоките и недра се чуваше стон  от който дъхът спираше. В храма тя ни съобщи, че е обидена на хората, защото носят все по-малко дарове и не я почитат достатъчно. Тогава на небето се появи пеликан. Той с човешки глас съобщи на хората, че когато отново върнат уважението си към нея, тя ще спре да люлее света. Тогава същитят този пеликан щял да се появи над морето и да остави едно перо. И сега перото ме събуди, за да ми съобщи щастливата новина, че вие – хората – сте изкупили греха си. Казах, каквото бе нужно и сега е време да се върна.”

Щом изрече това, жрецът изчезна и след малко се появи един стенопис, на която бе изобразен той. Тогава се случи още едно чудо. Голите стени на гробницата се покриха с красиви сцени. Едни бяха на коне, други – на жреци, трети – на царе, четвърти на – деца… Интересното бе, че всички лица бяха озарени. След като ги разгледах, аз влязох в колоната. Там се бе появила изящна каменна стълба. Без да се замисля, хукнах нагоре. Стъпалата сякаш извираха, погледнах назад – нямаше ги. И странно, не се изплаших, а продължих. Озовах се в малка кула, в центъра й стоеше ккамък, а върху тего – перото от пеликан. Докоснах го и отново се озовах навън.

Побързах да съобщя на хората за случилото се. Държах перото и отидох на брега. В морето плаваха рибарските лодки, а корабчетата вече потегляха от пристана. Хората вървяха забързани по улиците и още не знаеха за сполетялото ги щастие. Когато пристигнах в града, разказах случилото се на тези, които срещнах, те го споделиха с другите, а скоро цялото градче знаеше. Всички се тълпяха пред гробницата, за да видят стенописите, а тези, които не вярваха, разбраха, че историята е истинска.

Дълги години се разказваше за чудото, в тази лятна утрин, а перото, неговият свидетел, лежеже в малка кутия на бюрото ми и ми напомняше да не губя надежда…

Кристиян Матеев Попов

години: 11

град: Поморие

Учител по БЕЛ: Мариана Маринова