Daily Archives: August 11, 2012

“Перо от пеликан” от Константин Сакаян, 14 години, гр. София

August 11, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Когато стигна до родното гнездо, наближаваше нощ. Езерото изглеждаше като течно сребро на лунната светлина, и навярно оттам идваше името му. Всичко беше притихнало сънено. Тук, сред тръстиките, блатните кокичета и водните лилии, сред покритатата със зеленикави наноси вода, върху една туфа беше нейното гнездо. Оттам се чуваше приглушеното писукане на малките, които навярно бяха изтощени от глад. Тя бързаше колкото може, да стигне при тях, като се мъчеше с едното крило да маха по-силно. От другото, ударено от перката на вятърния генератор, капеше кръв и правеше нежнорозовата перушина да изглежда като лакирана с червен лак. Пиленцата я посрещнаха с източени вратлета, надули гушките, чакащи вечерята. Бяха крехки и с все още меки телца, но на доста места мъхът по тях беше започнал да се втърдява и да се оформя в здрави пера. Нахрани ги с рибата, която беше складирала в голямата торба под клюна си. Нахрани ги и с част от кръвта си, която се смесваше с храната им. След това разгърна здравото крило и ги приюти под него.

Тук, в езерото се беше родила. Също като децата си, беше тръгнала от мъничко, безпомощно същество, жадно разтварящо човка да глътне донесеното от мама и татко. Беше правила първите си плахи полети, разпервайки крилцата си. Тук беше срещнала и своя другар – силен и смел мъжкар, който правеше мили жестове, за да спечели нейното приятелство – обикаляше около нея, носеше й и в човката си най-едрите риби, не допускаше никого от другите мъжки да я доближи. Така я спечели, създадоха свое собствено гнездо, в което тя мътеше яйцата, а когато се излюпиха, отглеждаше с негова помощ малките. Той винаги правеше всимко възможно, за да имат най-доброто – най-мекото гнездо, най-вкусната храна. Да, той беше истински мъжкар, а сърцето му беше благородно и изпълнено с милост. Когато езерото се заледяваше от студа  и нямаше достатъчно храна за всички, той се лишаваше от своя дял, за да има за другите.

Да, той беше добър другар за нея. Не се страхуваха от никого, защото никой не ги нападаше. До онзи ден, когато човек със зелена дреха и ловджийска шапка, който се сливаше с тръстиката в езерото, насочи двуцевка към него. Той дори не разбра какво става, защото дотогава не му се беше случвало. Просто се чу изпукване, той се наклони на една страна, падна във водата и перата му бързо от розови станаха тъмносиви от влагата. Тя успя да се скрие в гъстата блатна растителност, а и ловецът не прояви кой знае какво желание да я преследва. Изчака да се свечери, и се върна на мястото, където загина другарят й. Във водата нямаше нищо освен едно перо, което лежеше самотно там. Тя нежно го прихвана с клюна си, и полетя към гнездото.

Първо се зае да нахрани малките – мъката си беше мъка, но животът трябваше да продължи заради тях. След като утихнаха, ги прибра под крилете си, като сложи там и перото от него. Когато го направи, се почуства така, сякаш не перото, а той беше там и гальовно потъркваше клюна си в нейния. Изведнъж й стана топло, но топлината идваше и от трите мънички същества под нея – нейните деца.

Лунната пътека върху езерото започна да избледнява, и някъде далеч на изток се повдигаше тъмното перде на нощта. За нея обаче спускаше една по-дълга и плътна нощ – тази на смъртта. С малкото сила, която й беше останала, изви човката си и изскубна едно перо от крилото си. Полека го сложи до другото – това, останало от него. Тези две пера щяха да напомнят на децата й за родителите им. Надяваше се да могат да пораснат без болка  и страдание, някой да прояви милосърдие към тях така, както тя и другарят й бяха проявявали към другите. И се молеше хората да не бъдат такива, каквито се бяха показали към тях – жестоки и безпощадни. Човекът, който уби другаря й, дори нямаше да се храни с него – тогава за какво го уби? Не знаеше много за света на хората, но искаше те и нейните деца да бъдат приятели, а не жертва и преследвач. Искаше светът да е по-добър заради малките  – и нейните, и на другите.

Константин Сакаян
Години: 14
Град: София