“Перо от пеликан” от Теодора Гюркова, 12 години, гр. Поморие
August 22, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments
Слънцето съблече копринена наметка и показа зачервените си бузи без всякакъв свян. От ден на ден даряваше топлината си все по-щедро, галеше детските чорлави главички и боси крачета с меките си лъчи. Няма съмнение… лятото бе пристигнало, измествайки от трона й Пролетта. Всичко го доказваше – и нежните капчици утринна роса, и пръските от разхлаждащия фонтан, и детската глъч до късно през нощта, и последният училищен звън. Само в душата на Таня бе пусто и хладно като в пещера. Това лято нямаше да е същото без любимия й дядо…
Всяка година след края на учебните занятия Таня отиваше при баба и дядо на село. Още откакто се помнеше, тя прекарваше там дългите летни дни в компанията на мъркащи котенца и храбри кучета-пазачи, на крякащи патки и самохвални кокошки, всред дъхави полета и зелени ливади. С трепетно очакване момичето бленуваше за момента, в който семейният „Форд” ще се отправи по познатите улици към родното село на баща й. Там с топлина и радост я посрещаха прегръдките на любимите баба и дядо, в които тя потъваше в безкрайно блаженство. Обичаше тихото китно селце. Толкова свидни спомени бе съхранила от своите ваканции там – щастливите дни край реката, сладките раздумки при роненето на царевицата, палавите игри с другите деца, храненето на пилците, тичането из ливадите…
Най-голямо удоволствие обаче ѝ доставяха дългите приказки през летните нощи. Унесено и в захлас Таня слушаше разказите на баба Станка и дядо Кольо за тяхното детство – трудно, но сладко; за селските седенки и веселите надпевки, за сватбите с кръшни хора наесен и трудната жетва. Всяка история я приближаваше до техните сърца все повече и повече. Всеки техен спомен се запечатваше в съзнанието ѝ и караше пъстроцветни картини да изплуват пред погледа ѝ. Виждаше милите си баба и дядо как като деца се пръскат с вода край реката – същата тази река, която тя сега опознаваше с трепет. Представяше си каква красива булка е била баба ѝ, с каква нежност и любов е бдяла над единствената си рожба – бащата на Таня. Когато татко ѝ поотраснал, го изпратили да се изучи в града, като му дали всичките спестени пари. Така той останал там след своето завършване. Много пъти канил и тях да дойдат да живеят при него, но те не могли да се откъснат от корените си и да изоставят селото, в което им бил минал целият живот. Таня попиваше всяка дума с опиянение, а благият гласец на възрастната й баба редеше милозвучна мелодия. Ех, как безгрижно отлитаха минутите, часовете, дните…
И ето, че днес отново бе денят, в който Таня щеше да тръгне към бабиното и дядово село. Но този път не беше същото. И сега вълнението от повторната среща я караше да потръпва, но огромна буца от сподавени сълзи притискаше гърдите ѝ и заплашваше да я задуши.
Миналата есен дядото на Таня легна болен на легло. Цялото семейство се ангажира с неговото оздравяване. Ходиха при много лекари, закараха го и до болницата в големия град, но нищо не помогна.
- Явно Господ е решил да сбира нови попълнения от ангели и е избрал дядо Кольо като един от тях- казваше баба Станка.
И те го изпратиха там – при Господа.
Денят бе горещ, а жаркото слънце грееше навъсено. Откакто Таня бе пристигнала, баба ѝ все с нещо беше заета – хранеше животинките, плевеше царевицата, поливаше бостана. Сякаш се опитваше да прикрие навлажнените си очи от момичето. Беше станала мълчалива, нямаше я вече онази словоохотливост, с която нижеше гердан от сладки приказки. Тази тишина измъчваше Таня. Потискаше я и даваше място на тъгата от загубата на дядо Кольо.
Момичето стана и отиде на реката. Надяваше се тя да успее да отмие мъката, да отнесе болката от раздялата с любимия ѝ дядо надолу по течението..чак до синьото море – онова което наричат кой знае защо Черно море. Седна на един камък край брега и започна да рисува с пръчка във водата. Първо сърце, след това небе, а в него ярко слънце.
Почувства се сама, много сама . Погледът й се рееше в бистрите води на реката. Мечтаеше да върне времето назад. Какво не би дала сега да усети тежката селска ръка на дядо си върху своето рамо.
Изведнъж…Таня почувства нежен допир. Извърна глава и видя, че едро белоснежно перо се бе настанило удобно на плещите ѝ. Грабна го и изтича вкъщи. Когато го показа на баба Станка, тя дълго го изучаваше. Накрая в недоумение каза, че такива птици няма по техните краища. Попитаха инженер Колев – съседа, който с голямо учудване заяви,че перото е от пеликан.
- Как ли се е взело тук това перо от пеликан? – питаше се наглас той.
Таня гледаше мълчаливо как баба ѝ старателно прибира белоснежното перо.
- Какъв е този знак, бабо? Добър ли? Лош ли?
- Това перо се е отскубнало от крилете на дядо ти, чедо. Нали сега той е ангел?! Изпратил ни е спомен, за да не тъгуваме по него – перо от пеликан.
Теодора Гюркова
години: 12
Гр. Поморие
Учител по БЕЛ: Мариана Карталова, СОУ “Иван Вазов”

