Category Archives: Есета от конкурса

Перо от пеликан

Един слънчев ден, както си седях на сянка под дървото с книга в ръка, случайно забелязах над мен да прелита пеликан. От крилете му падна перо, което ми провогори с човешки глас!

Каза ми, че ако го последвам ще ме заведе на вълшебно място. Така и направих. В главата ми се въртяха всякакви странни мисли. Стигнахме морето. На една от скалите имаше изобразен „Х”. Перцето ме помоли да докосна знака и когато го направих се отвори вход.

Не можех да повярвам на очите си! Пред мен се откри гледка от водопади, дървета, красиви птици, водни лилии, лодки и много други интересни неща. Небето беше прекрасно. Продължихме да вървим и се озовахме насред пустинята, пълна с огромни пирамиди. После ни очакваше чудесен плаж, а след това тропическа гора.

Благодарих на перцето на пеликана за обиколката, на която ни заведе, но то ми отговори, че има нещо, което трябва да видя. Посочи ми сърцето и ми каза, че истинските неща могат се видят само с него и че за мечтите няма ограничения.

В този момент чух будилника и разбрах, че всичко е било само сън.

Емилиана Димитрова
Години: 12
Град: Бургас

Учител по БЕЛ: Венета Иванова, ОУ “Братя Миладинови”

Перо от пеликан

Преди време, когато един мой приятел беше отчаян, защото всички го бяха изоставили,  най-добрият му другар се оказа точно един пеликан, който също бе самотен. Как започна тяхното приятелство… ами ето така:

- Асене, Асене! – прозвуча високият глас на г-жа Коларова, най-страшната учителка по география в цял Бургас –  Асене, отново ли спиш в час?

- Ммммммм…! Още пет минути, мамо! – промърмори в просъница Асен, най-разсеният и т.нар. от учителите „проблемен“ ученик от 5 А клас.

- Аз не съм майка ти, и ти не си у вас! Ти си в час по география и икономика! – като тътен се разнесе отново гласът на г-жа Коларова.

- Какво? – Асен се изправи и видя всички очи вперени в него – Офф, гос`пооо к`во искате от мен? – измърмори той.

- Чуй ме много добре! Ако отговорориш на въпроса: “В коя страна живеят пеликаните?“, ще ти пиша шестица.

- Сори госп`поо, ма не знам.

- Двойка! Сядай си веднага! И повече не ми говори така!

След часовете Асен отиде с класа в зоопарка, но там съучениците му започнаха да му се присмиват за случката в час и да го обиждат.

Обикаляйки, той се доближи до клетката на пеликаните. В този момент всички птици се бяха нахвърлили върху един по-дребен техен представител. Жертвата свистеше немощно , погледна към Асен в очите и сякаш му каза: “Моля те, помогни ми!”. Той реши да му помогне и започна да замерва нападателите с дребни камъчета. Те се отдръпнаха от малкото пеликанче и се разпръснаха из клетката. Така Асен и птицата станаха приятели.

Момчето всеки ден ходеше в зоопарка при своя нов необичаен приятел. Съучениците му знаеха това и къде с интерес, къде с насмешка, наблюдаваха тази дружба. Асен не промени успеха си, но внимателно слушаше интересни факти за техния живот и страните, които обитават, в часовете по Човек и природа и География и икономика.

След време пеликанчето изчезна. Новината му съобщиха неговите приятели. Щом разбра това, Асен веднага отиде в зоопарка. Там видя, че решетките на клетката имаха отвор и по нея имаше пътека от пера, която водеше до брега на морето. Последва я, а на брега, качени на една дъска, той съгледа малкото пеликанче, заедно с непознати пеликани, за които предположи, че това са майка му и баща му. Те имаха същото оперение като него.  Изглеждаха толкова щастливи заедно, че чак да им завидиш. Най-сетне пеликанчето бе пораснало, не беше мразено, бе намерило любовта на своето семейство.

Асен не спомена нищо на работниците в зоопарка. Преди да си тръгне, той си взе едно перо от своя приятел от пътеката по плажа. Оттогава това перо му носи само късмет и той го държи вече под възглавницата си – така сънува необикновенния си приятел и те отново са заедно.

Ана-Мария Георгиева
Години: 12
Град: Бургас

Учител по БЕЛ: Венета Иванова, ОУ “Братя Миладинови”

Перо от пеликан

Пеликан. Красивата птица с розови и бели пера. Олицетворяваме пеликана с добротата, светлината и красотата в ежедневието си, макар и тези качества да срещаме все по-рядко. Нашето объркано общество, съставено предимно от подкупни и корумпирани хора се нуждае точно от този пеликан, от тази човечност и доброта. За съжаление, волята на българина да промени обществото към по- добро, да му вдъхне сила и кураж все повече и повече намалява. Обгръща ни селянията, простащината и подкупността, в която ни вкараха всички тези управляващи глави. Може би имаме кръвна връзка с Бай Ганьо селски и с всички онези хора, човеци, които ни превърнаха от разцъфтяваща европейска държава, готова да отстоява името и позицията си, в голяма тоалетна, която непрекъснато се пълни с помията на света. Къде отиде демокрацията, къде са човечните политици и държавници, които се грижеха за народа си? Къде е позицията ни, традициите ни, къде са хората, които със зъби и нокти се бореха България да излезе от петвековната си тирания. Май вече ги забравихме… Жалко за нас, жалко за бъдещото поколение, което ще вижда само простотията и агресията, поп-фолка и вулгарността по улиците. И ще се питаме “Защо?”.  Толкова ли сме зле? Не можем ли да отгледаме децата си? Трябва ли да се страхуваме от бъдещето и да емигрираме, защото в родината ни няма добри условия за нас? Наистина картинката на разпадаща се държава не би харесала на никой, камоли на тези хора, които са се борели за свобода и мир. За това ли са живели те, за да видят как тяхното най-мило и скъпо нещо на света – родината, трагично си отива. Може би, но едно перо от пеликан винаги ще е добре дошло.

Йорданка-Мария Стойкова
Години: 14
Град: Пловдив

Перо от пеликан

Стоя над лист  хартия, хванала в ръката си химикал. Тъжна съм. Не съм сигурна на какво се дължи това. Може би на меланхолията, завладяла повечето ми съграждани, а може би и на това, че все по-рядко имам възможността да се усмихвам.

Цикълът на живота е нещото, което никой не може да спре. Раждаме се, живеем – едни пълноценно, други не и след време умираме. Всеки от нас е способен да остави дълга пътека след себе си. С много цвят, изпълнена с жизненост. Но бедността и омразата, която ни заобикаля, предизвиква у нас негативни емоции. И това, което често оставяме след нас е не само едноцветно, а и твърде малко, непотребно. Според мен, каквото и да правим през живота си, то ние сме живи същества на тази земя. И ако приемем този свят за един пеликан, то когато някой си отиде, от пеликана се откъсва перо. Нито земята ще изглежда по същия начин, след като въпросния човек е изчезнал, нито пеликана ще има същата външност!

Замислям се за бъдещето ми. Не знам какво ме очаква. Не знам как ще се стече животът ми. Но знам, че искам да оставя нещо след себе си. Нещо ценно, което ще помогне ако не другиму, то поне на моите деца. Ежедневието ми е същото като на връстниците ми. Скучно училище, безинтересни уроци, намръщени учители. Но пък е изпълнено и със сляпа вяра. За по-добро. За по-красиво. Защото всяка една усмивка е безплатен подарък, който сме способни да дарим  всекиму.

Болните и онеправданите са хиляди. Единственото, което искам да кажа е, че и те са хора. Също като нас. И когато те изчезнат от този свят, той ще придобие различен облик. Вече без дадения човек. Без неговия бляскав поглед, изпълнен с надежда. Но с още едно откъснато перо от нашия пеликан.

Да прочетем книга или да научим нещо за българската история го намирам за полезна част, която по-често трябва да прибавяме към нашето ежедневие. Защото именно България е нашата родина. Именно в нея трябва да отраснем и да не спираме за миг да я защитаваме. Не е необходимо да бягаме извън граница. Не е справедливо нашите деца да не знаят езика и културата си. Всяка една прочетена книга обогатява нашата личност, нашия изказ, нашето Аз. Ние сме българи и трябва да знаем за нашите автори и творци. В противен случай, ако приемем българската нация за пеликан, то всяка липса на усилие и труд, ще откъсва по едно перо от красивото животно. Докато не остане нищо…

Семейството е най-ценното богатство, което можем да притежаваме. В него намираме любов, утеха, приятелство, подкрепа. С членовете на семейството ни, ние споделяме и израстваме като хора и личности. На всеки един от тях е необходимо да доказваме колко значим е за нас. Защото ако семейството е един пеликан, то всяка обида, недостойно държание и неуважение, ще късат по едно перо от него. Докато не остане нищо…

Продължавам да стоя. Тук съм – вкъщи. Сгушила съм се на дивана и просто пиша. Знам, че скоро ще изляза навън. Дори ще бъде след броени минути. Колкото и да не ми се иска, отново ще срещна някое недружелюбно лице. Но както, когато започнах да пиша, така и до сега, вярата в мен за по –добро продължава да стои. И не ще изчезне. Защото добротата е нещото, което ни прави по-красиви. Отвътре. Външната красота не е вечна, но сърцето ни е способно да надмине вечността. Какви дела правим, как се отнасяме към семейството и приятелите си, това зависи само и единствено от нас.

И знаете ли какво разбрах? Че ако приемем своят живот за един пеликан, то това ще бъде най-потребно за днешния ден. Защото всеки пази своето, а никой не би позволил да се отдели дори едно перо от своя пеликан!

Петя Красимирова Маркова
Години: 16
Град: Свищов